Архив за секция ‘Статии от д-р Караджов’

ЕКСТАЗИ

Sunday, January 8th, 2012

Стандартното Екстази представлява 3,4-метилендиокси-метамфетамин, по-известен под съкратеното название MDMA. Първоначално е бил използван в психотерапията, но след като излязъл на улицата, медицинската му употреба е забранена (единствено изключение е Швейцария).

Днес Екстази се използва най-вече в клубовете. Почти всичко от това, което се продава у нас под това название е фалшиво; най-често вместо Екстази се предлага амфетамин, често разреден с кофеин. Истинското Екстази се появява рядко и е доста скъпо (над 15 лева дозата). Типичната доза на MDMA е около 120 милиграма, а ефектът му трае 2 – 3 часа. Той се продава в капсули или по-често под формата на таблетки със специфичен вид. Подобни на MDMA са MDA, MDOH и MDEA.

Макар че по химическа структура всички тези синтетични вещества са производни на амфетамина, те не трябва да се бъркат с него, тъй като имат твърде различни и специфични ефекти. Истинското Екстази не е стимулант, нито халюциноген; то е представител на една нова група психофармакологични агенти, наречени ентактогени или социабилизатори, т. е. вещества, които правят хората по-общителни. Този специфичен ефект се дължи на освобождаването на запасите от серотонин в мозъка.

MDMA съчетава на пръв поглед противоположни ефекти; той едновременно релаксира и повдига настроението; често сравняват това състояние с чувството, че си щастливо влюбен. Приятната мускулна релаксация и леката еуфория правят възприемането на музиката и танца много по-приятни. Хората губят задръжките, които в ежедневието им пречат да общуват непринудено с другите. Екстази прави всички любеобвилни, но не сексуални; докато са под въздействието му, повечето мъже стават импотентни. За разлика от другото популярно средство за отпускане – алкохола – Екстази никога не води до агресивно поведение. Затова пък прекомерната искреност и откровеност (включително и пред напълно непознати), в която изпада човек под въздействието му, може да създаде твърде сериозни житейски проблеми.

MDMA причинява разширяване на зениците, изсъхване на лигавиците и задържане на урината. Основната опасност идва от това, че той нарушава терморегулацията, което, в съчетание с тежко физическо натоварване (и танците са работа), може да доведе до топлинен удар. Всички известни смъртни случаи, вследствие на употреба на Екстази са настъпили по тази причина. Опасността може рязко да бъде намалена, ако се поема достатъчно вода.

Съществуват сериозни подозрения, че хроничната употреба на Екстази може да доведе до необратими промени в мозъка вследствие на загуба на нервни клетки, а също така до увреждане на черния дроб. Все още се дискутира дали проблемът е в самото Екстази, тъй като практически всички, които го вземат, освен него употребяват и амфетамини или кокаин. Изследванията показват, че само при честа употреба на твърде високи дози Екстази могат да бъдат забелязани опасни промени в нервните клетки. Екстази едва ли уврежда мозъка повече от алкохола, но в никакъв случай не може да бъде смятан за безвреден. По-интелигентните потребители на Екстази го вземат заедно с високи дози витамини, тъй като е доказано, че така рисковете значително намаляват. След употребата се препоръчва да се пие много прясно мляко, за да може мозъкът бързо да възстанови запасите си от серотонин.

Към ефектите на Екстази бързо се развива толерантност, поради което то се използва през определен интервал от време – обикновено веднъж седмично или по-рядко. Екстази може да доведе до слаба психическа зависимост, подобна на тази към канабиса, но подобно на много други дроги и то е нож с две остриета. Повечето от любителите на Екстази смятат, че то им е помогнало да видят света и хората по един нов и по-добър начин. Други обаче стигат до състояние, в което съботното парти с хапчето Екстази се превръща в единствения светъл момент в живота им, а светът започва да изглежда още по-сив и скучен.

В тази връзка трябва да се споменат и някои лекарства, които имат сходен механизъм на действие и донякъде сходни ефекти с Екстази. Фенфлураминът (Пондерал) се използва като средство за отслабване. Има данни, че той също убива невроните в мозъка. В това отношение фенфлураминът е може би още по-опасен от Екстази, тъй като много хора го вземат редовно в течение на месеци. Флуоксетинът (Прозак) през последните години придоби славата на хапче на щастието. Неговите ефекти не се отличават по нищо от ефекта на малка доза Екстази, затова той широко се използва като антидепресант. Прозак има много странични действия като импотентност, а напоследък се появиха съобщения и за хора, изпаднали в зависимост от него.

ТРАНКВИЛАНТИ

Sunday, January 8th, 2012

Огромните размери на употребата на различни успокоителни средства днес, твърде съмнителна от гледна точка на медицинската необходимост, неволно ни кара да си припомним безкритичното отношение към опиума до преди един век. Повечето от потребителите на транквилизатори наивно смятат, че тези средства са безвредни и не създават зависимост, понеже лекарят е “забравил” да им го каже. Само у нас по официални данни има повече от 50 000 зависими от подобни средства – повече, отколкото от всички нелегални дроги взети заедно. Основна вина за това има медицинската общност, която с малки изключения е създала у широката публика твърде изкривена представа за наркотиците. Вследствие на това много хора, които поглъщат на ден по няколко диазепама, са склонни да обявят за наркоман някой млад човек, който от време на време пуши канабис, докато нещата всъщност стоят по-скоро наопаки.

Като изключим малкия процент случаи, когато използването на транквилизатори е медицински оправдано, основната им употреба е извънмедицинска, т. е. те се използват като типични наркотици. Основният потребител на хапчето за нерви е жена на средна и по-голяма възраст, която го използва за да заспи и/или да подтисне тревожността си. Хапчето не решава проблемите, но помага човек да не мисли за тях (всъщност помага му да мисли по-малко). Друга категория любители на транквилизаторите са тийнейджъри, или по-точно тийнейджърки, които епизодично вземат ударни дози, най-често съчетани с алкохол, за да се надрусат. Освен това, те се използват и от хероиновите наркомани, за да засилят ефекта от слабата дрога; уличният хероин често съдържа някое от тези вещества. В крайна сметка, всички хероинови наркомани са зависими не само и не толкова от хероин, колкото от транквилизатори, но и за това у нас не е прието да се говори.

Всички средства, описани по-долу, могат да бъдат разглеждани като синтетични аналози на алкохола – нещо като алкохол на хапчета. Те имат почти идентичен механизъм на действие върху мозъка, от тях също така се оглупява и създават зависимост, много близка до алкохолната, но много по-бързо от него. Транквилизаторите според химичната си структура могат да бъдат разделени в няколко различни групи. Тук са посочени само тези средства, които са разрешени за употреба у нас; в скоби са посочени търговските им имена, под които те се продават в аптеките.

Барбитурати:
амобарбитал (тардил),
барбитал (веридон),
циклобарбитал (хексадорм-калций),
фенобарбитал

Бензодиазепини:
алпразолам (ксанакс, неврол, хелекс),
бромазепам (лексотан, лекотан, лексорин)
хлордиазепоксид (елениум, дизепин)
клоназепам (ривотрил)
хлоразепат (транксен)
диазепам (фаустан, реланиум, седуксен, валиум)
лоразепам (тавор)
медазепам (рудотел)
мидазолам (дормикум)
ннитразепам (берлидорм)
нордазепам (калмдей)
оксазепам (темазепам)
тетразепам (миоластан)
триазолам (халцион)

Други:
глутетимид
метаквалон

Транквилизаторите, както показва името им, успокояват нервната система. Още в малки дози те премахват чувството на безпокойство и улесняват съня. В по-големи дози ефектите им са много сходни с алкохолните – нарушена двигателна координация, затруднено мислене, неясен говор, мускулна релаксация и накрая сън. Те рядко предизвикват типичното за алкохола агресивно поведение, но има изключения. Най-опасни в това отношение са нитразепама и халциона, които най-често водят до неудържими изблици на насилие. По тази причина халционът, така популярен у нас, неотдавна бе забранен в Холандия и Великобритания.

Барбитуратите постепенно излизат от употреба, тъй като са най-токсични. При хронична употреба те увреждат черния дроб. Освен това, смъртните дози са не много по-големи от ефективните и тази разлика намалява силно с развитието на зависимост; така вероятността за фатално отравяне силно нараства. Допреди две-три десетилетия барбитуратите са били предпочитано срадство за самоубийство. Бензодиазепините са много по-безопасни в това отношение, тъй като смъртните дози са 100 и повече пъти по-големи от действащите, и даже при хронична употреба относително по-слабо увреждат здравето.

Приемането на какви да е транквилизатори заедно с алкохол е изключително опасно; данните от САЩ показват, че тази комбинация води до повече смъртни случаи, отколкото хероина.

Продължителната употреба на транквилизатори води до не много силно, но необратимо увреждане на интелекта.

При продължителното използване на транквилизатори се развива толерантност и дозите трябва да се повишават. Много хора, които ги вземат в малки дози, не изпитват такава необходимост, докато други постепенно вдигат дозите до немислими висоти, напр. по 70 лексотана дневно. Транквилизаторите предизвикват физическа зависимост, която, в зависимост от начина на употреба, може да варира от слаба до изключително силна. Както при опиатите, бързодействащите средства (ксанакс, халцион) могат да доведат най-бързо до силна зависимост – за по-малко от месец.

Абстинентният синдром е почти идентичен на алкохолния. В леките си форми той се изразява в безпокойство, безсъние, напрегнатост и треперене. В тежките случаи може да се стигне до състояние, сходно с алкохолния delirirum tremens – обърканост, халюцинации, гърчове. Особено опасна е барбитуратната абстиненция, която може да доведе до смърт. Бензодиазепините рядко се вземат в големи дози, затова абстинентния синдром е по-слабо изразен, но в някои случаи (напр. при употреба на диазепам) може да продължи повече от месец, като неприятните симптоми периодично се усилват и отслабват.

НИКОТИН

Sunday, January 8th, 2012

Никотинът е вероятно най-използваният лек стимулант в света. Той има относително меки ефекти върху психиката, а в повечето страни отношението към него е относително либерално. Това би могло да създаде погрешното впечатление, че той не е особено вреден. Всички сериозни изследвания обаче показват, че никотинът изглежда е абсолютен лидер сред всички легални и нелегални дроги – както по силата на създаваната зависимост, така и по броя на причинените смъртни случаи.

Единствен източник на алкалоида никотин е тютюна. Никотинът може да бъде приеман само по такива начини, които достатъчно бързо го вкарват в организма, тъй като, попаднал там, той бързо се разгражда. По ирония на съдбата огромната част от потребителите са избрали възможно най-вредния начин на употреба – пушенето. Значително по-безопасно е никотинът да се приема чрез лигавиците на носа (смъркане) или устата (смучене на тютюн или никотинова дъвка) или даже през кожата (никотинови лепенки).

Никотинът притежава едно необичайно съчетание от свойства, което е нетипично за останалите стимуланти: той едновременно успокоява и леко стимулира мисълта. Венозното въвеждане на никотин у страстни пушачи е предизвикало ефекти, които някои от участниците в експериментите са оприличили на морфин, но повечето – на кокаин. Във всеки случай, психологическите ефекти на никотина са значително по-меки от тези на опиатите и силните стимуланти и много пушачи не ги осъзнават. Никотинът забележимо подтиска апетита, поради което пушачите отслабват средно с 3 до 5 кг.

Никотинът влияе на периферната нервна система като повишава кръвното налягане и пулса. Свиването на кръвоносните съдове външно се изразява в бледност, а влошеното кръвоснабдяване на кожата води до по-бързото и стареене. Той възбужда скелетните мускули като предизвиква леко, но забележимо треперене на ръцете; този му ефект е стимулирал много хора, за които съвършеното владеене на ръцете е изключително важно (хирурзи, музиканти), да откажат цигарите.

Типичната доза никотин, която поема пушача, изпушвайки една цигара, е около 1 милиграм. Смъртната доза на никотина е около 30 до 50 пъти по-голяма. Смъртните случаи от свръхдоза никотин са изключително редки; това се случва най-вече на победителя в някое идиотско състезание по надпушване.

Основните здравословни проблеми на пушачите обаче идват не толкова от самия никотин, а от пушенето. Тютюневият дим съдържа хиляди съставки, които са повече или по-малко вредни за белия дроб. Пушачите страдат от хроничен бронхит; това е всеизвестната тютюнджийска кашлица. Затруднената работа на белия дроб натоварва допълнително сърцето, което повишава вероятността за сърдечно-съдови заболявания: от влошено оросяване на крайниците до инфаркт и инсулт. Канцерогенните съставки на дима многократно (5 до 10 пъти) повишават вероятността за рак на белия дроб, устата и гърлото.

У нас годишно повече от 3 000 души умират от рак на белия дроб; почти 90 процента от тях дължат това на пушенето. Приблизително два пъти повече хора умират преждевременно от сърдечно съдови заболявания и други усложнения, също в резултат от употреба на тютюн. Проблемите, произтичащи от самото пушене, могат значително да бъдат намалени чрез алтернативни методи за приемане на никотина, напр. никотинови дъвки или интраназални спрейове, но това едва ли би предизвикало възторг у производителите на тютюневи изделия.

Единственото радикално решение естествено е отказването от никотина във всичките му възможни форми. Проблемът е в това, че той предизвиква изключително силна зависимост, която по мнението на много нарколози и хероинови наркомани е по-силна даже от тази към хероина. Като слаба утеха може да се добави, че за пълното развитие на никотинова зависимост са необходими поне 1 до 2 години. Никотиновият абстинентен синдром е лишен от драматизма на алкохолния или хероиновия, но е твърде продължителен и поради това трудно преодолим. Той се изразява в нервност, избухливост, понижена способност за концентрация, нарушен сън и напълняване. Симптомите в течение на месец-два избледняват, но страстното желание за цигари често продължава години наред.

Ако може да се каже нещо хубаво за никотина, това е, че пушачите са по-малко изложени на опасността да развият някои дегенеративни заболявания, характерни за напредналата възраст (синдромите на Паркинсън и на Алцхаймер). В последните години се провеждат сериозни научни изследвания, чиято цел е получаването на синтетични аналози на никотина, които притежават неговите психоактивни свойства, но са по-безопасни.

КЛАСИЧЕСКИ ХАЛЮЦИНОГЕНИ

Sunday, January 8th, 2012

Към тази група принадлежат стотици природни и синтетични вещества, но у нас с известна популярност се ползват само няколко от тях. Всички те имат доста сходни ефекти, което се дължи на сходство в механизма им на действие. Класическите халюциногени активират рецепторите на серотонина в специфични неврони (ядрата на Рафе в средния мозък), които контролират мозъчната кора. Халюциногените се ценят от ограничен кръг “психонавти”, които общо взето добре ги познават, но повечето хора, които ги вземат, са изключително слабо информирани относно ефектите им и опасните последствия от употребата.

Диетиламидът на лизергиновата киселина (LSD) е най разпространеният халюциноген, известен у нас като трип. Той се появява на пазара под формата на малки парчета хартия, напоени с LSD, на които има отпечатана специфична рисунка (Че Гевара, петолъчка, велосипедист и пр.). Типичната халюциногенна доза е 100 микрограма, като едно парче хартия (един трип) обикновено съдържа 2 до 4 дози. Ефектът настъпва ? до 1 час след поглъщането и продължава няколко часа.

Псилоцибинът е алкалоид, който е намерен в десетки видове гъби. Псилоцибиновите гъби са разпространени почти по целия свят; у нас е най-популярна гъбката Psilocybe semilanceata, която расте в планините. Типичната доза е 10 – 20 гъбки, които съдържат около 10 милиграма псилоцибин. Продължителността на ефекта при поглъщане на гъбите (вкусът им не е особено приятен) е както при LSD.

Мескалинът е алкалоид, който се съдържа в няколко вида кактуси. Най-познат у нас е кактусът пейот (Lophophora williamsii), който може да се отглежда в домашни условия. Дозата мескалин, която предизвиква халюцинации, е около 400 милиграма, за което трябва да се изядат няколко кактусчета (или един голям). Вкусът на пейота е противно горчив. Ефектът продължава няколко часа.

Бромомескалинът (2С-В) е синтетичен продукт, много подобен на мескалина, който през последните години става все по-известен на Запад, в Русия, и е вероятно да се появи и у нас. Той се продава на таблетки; дозата е около 20 милиграма.

Диметилтриптаминът (DMT) се съдържа в някои широко разпространени видове треви и в кората на някои акации, откъдето може да бъде извлечен по доста сложен начин. Той не действа, когато е приет през устата, затова обикновено се пуши. Ефектът настъпва за минута-две и изчезва до половин час. Южноамериканските индианци умеят да приготвят коктейли от растения, съдържащи DMT, съчетани с други, които съдържат специфични инхибитори на моноаминоксидазата (ензима, който разгражда DMT). По този начин се получава халюциногенната напитка аяхуаска, която има отвратителен вкус, но действа около 2 до 5 часа. Напоследък подобни коктейли стават известни и у нас, като индианските растения се заместват успешно с местните им еквиваленти.

Халюциногенното преживяване често се определя като пътуване и неговото адекватно описание е изключително трудно – почти невъзможно. Пътуването може да бъде прекрасно и божествено, но може да бъде и ужасно, а понякога прекрасно и ужасно едновременно. Характерът на пътуването много силно зависи не само от приетата доза, но също така от характера и моментното настроение на конкретния човек, както и от обстановката.

При приемане на по-малки дози (примерно два пъти по-малки от указаните) ефектите обикновено се ограничават в засилване на възприятията: цветовете стават по

КАНАБИС

Sunday, January 8th, 2012

Под това название са известни всички наркотични продукти, които се получават от конопа – марихуана, ганджа, хашиш, хашишово масло. Цветовете на женските конопени растения, независимо дали се наричат “индийски коноп” или не, отделят специфично миришеща смола, която съдържа десетки вещества със сходна химична структура, наречени канабиноиди. Основните психоактивни ефекти на канабиса се дължат на един от тях, известен като тетрахидроканабинол или съкратено ТНС. Индустриалните сортове коноп, както и дивите му разновидности, съдържат малко активно вещество. Наркотичните продукти се получават от сортове с високо съдържание на смола, които са резултат от хилядолетна селекция. Различните сортове, освен ТНС, съдържат и други важни канабиноиди, които внасят своя нюанс в психоактивните свойства на канабиса. Независимо от това, силата на дрогата се оценява според количеството ТНС. Марихуаната съдържа обикновено около 1 до няколко % ТНС; ганджата до 10%; хашишът до 40%, а маслото до 60% ТНС.

У нас най-често се пушат цигари (joint) от марихуана и ганджа, по-рядко се пуши хашиш, а маслото почти не се среща. Много по-рядко канабисовите продукти се приемат през устата. Тъй като различните продукти съдържат различно количество ТНС, е много трудно да се посочи точна доза, но потребителите получават желаните ефекти поемайки приблизително 10 мг ТНС. Продължителността на ефекта при пушене е около 2 до 4 часа. При приемане през устата ефектът настъпва след около 2 часа и продължава 6 – 8 часа.

Ефектите на при пушене на канабис започват с период на така нареченото щастливо безпокойство, което продължава около 15 минути. След това се развиват неговите типични ефекти – лека еуфория, замайване, безпричинен смях, бягащи мисли и невъзможност за концентриране върху конкретен предмет, изостряна на сетивните възприятия (зрение, слух, апетит), удължаване на чувството за време. По-късно се появява сънливост, която може да премине в сън без сънища. При големи дози могат да се появят халюцинации при затворени очи.

Свръхдози вследствие на употребата на канабис са невъзможни, тъй като той е много слабо токсичен. Канабисът повишава пулса и в по-малка степен кръвното налягане. Той понижава вътреочното налягане, което се проявява като зачервяване на очите. Слабо понижава синтеза на мъжки полови хормони и активността на имунната система. Канабисовият дим съдържа приблизително толкова вредни вещества, колкото дима на силен тютюн, който се пуши без филтър. Несъмнено е, че канабисът съвсем не е безвреден, но като цяло “при съществуващия начин на употреба, канабисът създава значително по-малки проблеми за здравето от алкохола и тютюна” – се твърди в заключенията на авторитетния доклад на Световната Здравна Организация за канабиса.

Проблемите, които може да предизвика употребата на канабис, са почти изцяло от психологическо естество. При някои хора, още в първите минути след пушенето, може да се развие параноичен страх и даже паническо разстройство (рязко забързан пулс, чувство на задушаване, гадене и повръщане). Това се случва на начинаещи потребители, които изпитват несъзнателен страх от настъпването на необичайните за тях ефекти на канабиса. Паническите разстройства са практически непознати при опитни пушачи. Употребата на канабис не води до агресивно поведение.

Канабисът блокира кратковременната памет, което води до невъзможност за усвояване на нова информация. По тази причина канабисът е изключително неподходящ за тези, които имат да учат, както и за всички, които трябва ефективно да използват мозъка си. Изследванията показват, че канабисът, подобно на алкохола, влияе негативно на способността за управление на кола; особено опасна в това отношение е комбинацията от канабис и алкохол. При хора, които използват канабис рядко, отрицателните ефекти върху мисловните процеси обикновено изчезват до сутринта, но при честа употреба на големи количества канабис (3 до 5 цигари на ден), мозъкът възстановява своите функции едва след 2-3 дена въздържание.

За разлика от много други наркотици, към канабиса не се развива толерантност, т. е. няма необходимост от повишаване на дозата, даже при системна употреба на умерени количества. Канабисовият абстинентен синдром, ако въобще може да се говори за такъв, е наблюдаван само в лабораторни условия след продължителна употреба на нереално високи дози (10 цигари дневно). Доколкото става дума за средностатискическия потребител, канабисът може да предизвика слаба психическа зависимост и употребата му да се превърне във вреден навик. Смята се, че около 4% от потребителите имат някаква форма на зависимост. Спирането или намаляването на употребата в случаите на канабисова зависимост не изисква лекарска помощ.

Твърдението, че канабисът е “входна врата” към твърдите дроги, е необосновано. Всички изследвания, проведени през последните 60 години показват, че причинно-следствената връзка между едното и другото е твърде съмнителна. Повечето потребители на канабис нямат желание да стават наркомани и не използват други по-силни забранени наркотици. Малцината, които преминават от канабис на хероин, го правят поради липса на информация, защото са твърде глупави или просто не са в ред.

ОПИАТИ

Sunday, January 8th, 2012

Под това название са известни стотици природни и синтетични наркотични вещества, които имат ефекти, близки до тези на опиума, или по-точно, на неговия основен активен компонент – морфина. Опиатите представляват изкуствени аналози на ендорфините (естествените молекули на щастието в мозъка); по тази причина те предизвикват бърза и силна зависимост. Употребата на думата ”опиати” като синоним на “наркотици въобще” е неправилна и подвеждаща.

Тук са изброени тези опиати, които имат по-широка употреба у нас, както и такива, които е вероятно скоро да се появят на черния пазар. Към опиатите се развива бързо толерантност, затова са посочени само началните дози; при сериозна зависимост тези дози могат да се повишат десетки пъти.

Морфинът се съдържа в опиума (10 до 20 % от сухото му тегло) и в маковата слама (до 0.5 %). Опиумът може да се пуши или поглъща, а от маковата слама се прави “чай”. За целите на медицината морфинът се извлича от мака. Най-често той се продава в ампули. Напоследък се разпространява и т. нар. MST (морфин-сулфат със забавено действие), който може да се взема през устата; той се използва при лечението на опиатната зависимост. Типичната доза на морфина е 20-40 милиграма мускулно или венозно и над 50 милиграма през устата.

Хероинът (диацетат на морфина, диаморфин) е полусинтетично производно, което се получава лесно от морфин и оцетен анхидрид. Още през миналия век хероинът бил предложен за медицинска употреба. Неговите откриватели упорито твърдели, че той е много по-безопасен от морфина; изминали десетилетия, преди лекарите да осъзнаят, че рекламата е твърде далеч от истината. Днес огромната част от хероина се произвежда, продава и консумира нелегално. Уличният хероин е твърде нечист и рядко съдържа повече от 10 процента хероин. Към него често са добавени други, по-достъпни наркотици (фенобарбитал, диазепам и пр.), които да го направят ако не по-приятен, поне по-силен. Освен това уличният хероин е пълен с всевъзможни инертни вещества (от пудра захар до талк, прах за пране и даже гипс), които го правят изключително разрушителен за вените на наркоманите. Началната доза чист хероин започва от 2 до 10 милиграма, което е приблизителното съдържание на една пазарна доза от 5 лв.

Кодеинът представлява метилно производно на морфина (метилморфин). Използва се в медицината най-вече против кашлица. Наркоманите, които се ограничават само с кодеин, са малко (обикновено го комбинират с глутетимид); най-често те го използват, за да подтиснат симптомите на абстиненцията, когато нямат нещо по-силно. При венозна инжекция кодеинът силно възпалява вените, затова се взема като таблетки – в дози от 60 милиграма и нагоре.

Лидолът (меперидин) е първия известен синтетичен опиат. Използва се в медицината като болкоуспокояващо, най-вече под формата на ампули по 20 милиграма. Появява се и на черния пазар. МРРР (обърнат лидол) е синтетичен опиат, който по ефекти е почти неразличим от хероина. Лесно се получава в нелегалните лаборатории, но не е особено чист. Основният примес в дрогата – вещество, наречено МРТР – придоби фаталната слава на един от най-коварните невротоксини, които необратимо убиват мозъчните клетки и в крайна сметка, и самите наркомани, които са вземали мръсен МРРР. По тази причина производителите на МРРР го продават като хероин, без да се впускат в излишни подробности. Още по-силно синтетично производно на лидола е РЕРАОР, който също се произвежда и продава подобно на МРРР. Нелегалният РЕРАОР, както може да се предположи, неизбежно е придружен от съответния невротоксин РЕРТР.

Фентанилът е мощен аналгетик (около 20 пъти по-силен от хероина), който намира медицинско приложение, но се появява и на черния пазар – както откраднат от болниците, така и получен нелегално. Още по-известни са някои негови производни (метилфентанил, карфентанил), които са 1 000 – 2 000 пъти по силни от хероина. Фентаниловите производни постепенно изместват истинския хероин в САЩ, Европа и Русия и е много вероятно да се появят и у нас. Продават се като синтетичен хероин, но най-често се представят за особено чист китайски хероин (китайски бял, китайский белок, china white).

Метадонът е синтетичен опиат с продължително действие (около 24 часа). У нас той е най-познат като средство, използвано в поддържащата терапия, но все по-често се намира и на черния пазар. От метадоновите производни заслужава да се спомене диконалът (дипипанон) – своеобразен шампион сред опиатите, който е способен да създаде практически неизлечима зависимост само след една-две инжекции.

Всички опиати имат сходни ефекти, като разликата е само в продължителността на действие и в необходимата доза. За наркоманите те са в значителна степен взаимозаменяеми, но хероинът все още е най-често използван; в известен смисъл той е станал стандарт.

В малки дози (приблизително 2 пъти по-малки от посочените) всички опиати предизвикват аналгезия (притъпяване на чувството за болка), без да влияят съществено на настроението и работоспособността. Именно този им ефект ги прави незаменими в медицината. В по-големи дози те предизвикват специфична опиатна еуфория, т. е. чувство за благополучие, съпроводено с приятни вълни, които се разливат по тялото. У някои хора, предимно у жените, в първия час след вземането на хероин се получава приповдигнато настроение, съпроводено с повишена активност, но повечето хора изпадат по-скоро в безметежно безразличие и отдръпване от света. Хероинът подтиска всички потребности на нормалния организъм – за храна, секс и пр. При пушене и най-вече при венозна инжекция в първия момент се получава кик – остро и краткотрайно чувство на блаженство, което повечето наркомани описват като подобно на оргазъм. След кика ефектите отслабват и постепенно преминават в дрямка.

Най-очевидният страничен ефект на опиатите е свиването на зениците (лидолът е изключение). Те подтискат дишането и причиняват запек. Опиатите разстройват месечният цикъл на жените, който може даже да изчезне напълно. При първите няколко експеримента с опиати се получава гадене и повръщане, но за нещастие тези проблеми отзвучават бързо.

В чист вид повечето опиати, включително хероина, са относително слабо токсични; смъртните дози са 10 и повече пъти по-високи от използваните. Независимо от това, добре известно е, че много наркомани умират от т. нар. свръхдоза. Причина за смъртта в тези случаи е не толкова прекомерната доза хероин или друг опиат, колкото наличието на редица други фактори – боклуците в уличния хероин, съчетаването на опиати с алкохол или други депресанти (диазепам, глутетимид и пр.), а също така загубата на толерантност, с която наркоманите не винаги се съобразяват. Смъртта обикновено настъпва в резултат на спиране на дишането; зениците са силно свити, а лигавиците придобиват синкав оттенък. Смъртта може да бъде причинена и от повръщане; опиатите подтискат рефлексите за кашляне и преглъщане и наркоманът, поел по-голяма доза, губи съзнание и вдишва в белия си дроб собствената си повръщня.

Повечето опиатни наркомани умират обаче не толкова от свръхдозите, колкото от специфичния стил на живот, в който ги вкарва тяхната дрога – липса на хигиена и интерес към собственото здраве. Венозните инжекции с абсолютна неизбежност вкарват директно в организма почти всички известни на науката инфекции, сред които най опасни са СПИН, хепатит В и С.

Опиатите предизвикват много силна зависимост, която се развива относително бързо. Зависимостта се развива по-бавно при по-умерени начини на употреба – най-бавно при поглъщане, по-бързо при смъркане и пушене, и най-бързо при венозни инжекции. Смята се, че 20 до 40 инжекции хероин, взети в разстояние на 2 – 3 седмици, със сигурност водят до ясно изразена физическа зависимост, но силното психическо влечение може да възникне още след първите няколко дози. Никой от потребителите на опиати няма намерение да става зависим, затова хероинът в началото най-често се пуши или смърка. Неизбежно обаче се развива толерантност, т. е. първоначалните дози стават недостатъчни и е необходимо постепенно да се повишават. Така се достига до най-ефективния, но и най-опасен начин на приемане на дрогата – венозно. Толерантността към опиатите може да нараства почти неограничено; известни са наркомани, които са достигали до дози, десетки пъти по-големи от началните.

Нарастването на толерантността е сигурен признак на настъпилата физическа зависимост. При прекратяване на приемането настъпват специфичните симптоми на опиатният абстинентен синдром. В леките случаи той започва с нервност, изпотяване, гадене, безсъние, настръхване на кожата (откъдето идва израза студена пуйка), болки в цялото тяло, повишено кръвно налягане и пулс, и ускорено дишане. В сериозните случаи тези симптоми се засилват до непоносимост, като към тях се добавят повръщане, диария, мускулни спазми, спонтанна еякулация и пр. Абстинентният наркоман е обсебен от мисълта за нова доза, тъй като знае, че тя ще прекрати страданията му почти мигновено. Хероиновият абстинентен синдром се засилва в първите 2 дни и постепенно отзвучава след седмица-две. Независимо от драматичността на опиатната абстиненция, вероятността за смърт е изключително малка, но теоретически не се изключва. Краткодействащите опиати (напр. лидол) предизвикват по-кратък, но още по-бурен абстинентен синдром; дългодействащите (напр. метадон) – по-слаб, но по-продължителен.

Проблемът на огромната част от опиатните наркомани като че ли не е толкова в преодоляването на абстинентния синдром, тъй като почти всички наркомани са изпадали много пъти в това състояние поради безпаричие, арест и т. н. По всичко изглежда, че основен фактор за развитието на опиатната зависимост е психическото влечение. Истината е, че ефектите на опиатите са приятни за много хора – ако не от първия път, то от втория или третия. Стремежът към повторение на изпитаното удоволствие тласка начинаещия потребител към нова доза. Същият стремеж твърде често води до това, че наркоманът, който е преодолял своята физическа зависимост, отново посяга към хероина.

Друг изключително важен фактор за честите рецидиви е откъсването на наркоманите от нормалната социална среда, тъй като сериозно зависимият от опиати постепенно започва да общува само със себеподобни. Причина за това са не опиатите сами по себе си, а фактът, че обществото гледа на опиатно зависимите като на престъпници – отношение, формирано от сензационната преса и кресливата пропаганда на неграмотни доброжелатели. Без преувеличение може да се каже, че негативните обществени нагласи са една от основните пречки за ресоциализацията на опиатните наркомани и, в крайна сметка, за тяхното успешно лечение.

Съществуват много теории за това как точно опиатите предизвикват зависимост, но за широката публика това едва ли е важно. Съществува един банален факт, доказан от опита на милиони хора по света – опиатите предизвикват зависимост, която ги поставя в изключително положение сред всички легални и забранени дроги: опиатната абстиненция съперничи по драматизъм само с алкохолната; влечението към тях възниква така бързо, както към кокаина; и е упорито както това към никотина.

ДИСОЦИАТИВНИ АНЕСТЕТИЦИ

Sunday, January 8th, 2012

Тази група психоактивни вещества често се причислява към халюциногените, но това са странни халюциногени. Характерно за тях е, че те предизвикват специфично сьстояние на дисоциация, т. е. на откъснатост от околния свят и от усещанията за собственото тяло. Това състояние трудно би могло да се нарече особено приятно, затова дисоциативните се използват повече в медицината, отколкото за удоволствие.

Фенциклидинът (РСР, сернилан) в началото се е използвал в хирургията за обща упойка, но днес производството и употребата му са нелегални. Уличните дози варират от 3 до 10 милиграма. Той може да се взема през устата, но този начин крие сериозна опасност от предозиране, затова в последното десетилетие предимно се пуши. Фенциклидинът е твърде бавен – основните му ефекти траят няколко часа, но отзвучават напълно едва след 1 – 2 дни. По тази причина, а също така поради лошата си слава, той излиза от мода в САЩ и Европа, но все по-често се появява в Русия. У нас засега се среща изключително рядко.

Кетаминът (калипсол, кетанест) е разработен като по-краткодействащ и безопасен заместител на фенциклидина. Той с успех се използва за упойка при не много продължителни операции, напр. в гинекологията, поради което много хора са изпитвали странните му ефекти, които най-ярко се проявяват при излизане от наркозата. Любителите на необичайни преживявания го предпочитат пред фенциклидина, тъй като кетаминът е с гарантирана чистота и действието му е много по-кратко. Типичните халюциногенни дози са от 100 до 250 милиграма мускулно.

Декстрометорфанът (демефан, DXM) е основна съставка на някои сиропи против кашлица. Приет в много по-големи дози, обаче, той проявява забележителна активност върху психиката. В дози около 150 милиграма той е лек стимулант и, освен това, по един специфичен начин засилва възприемането на музиката. Дози от 300 милиграма са халюциногенни, а над 500 милиграма водят до откъсване от света.

И трите описани вещества при приемане в малки дози предизвикват анестезия, т. е. постепенна загуба на усещанията от собственото тяло, а външният свят започва да изглежда далечен и чужд. Способностите за движение, говорене и мислене са силно нарушени. Големите дози водят до изпадане в състояние на летаргия, в което душата (или по-точно това, което е останало от нея) попада в един напълно нов и абсурден свят. Човек се превръща в нищожна точка без тяло и без име, която се лута объркана в нещо, подобно на тунел. Малкото сериозни изследвания на това психическо състояние подсказват, че то е вероятно идентично на състоянието, в което душата изпада при клинична смърт, а вероятно и преди истинската смърт; утехата е, че дисоциативните анестетици позволяват да се надникне в тунела при дози, които не са опасни за живота. Като цяло преживяването може да се определи като интересно и поучително – ако човек има интереси в тази област – но едва ли би могло да се нарече приятно. Халюцинации на предмети, пейзажи и пр. могат да се появят както при навлизане, така и при излизане от състоянието на дисоциация, но виденията рядко са така впечатляващи, както при класическите халюциногени.

От изброените вещества кетаминът е най-малко опасен за здравето. Използваните в медицината дози са много по-големи от халюциногенните, но даже и тогава той много рядко дава усложнения.

Декстрометорфанът сам по себе си не е много токсичен, но сиропите за кашлица, които го съдържат, имат и други съставки, които могат сериозно да увредят бъбреците, да не говорим за диарията, която заплашва всеки, погълнал цяло шише сироп. Примерно 10 % от хората имат вродена генетична аномалия, поради която ефектите на декстрометорфана продължават няколко дни, вместо няколко часа. При употреба на малки дози това е досадно и изнервящо, но ако е приета голяма доза, може да се превърне в истински кошмар.

Фенциклидинът е най-опасен, тъй като смърт може да настъпи от 100 милиграма. Известни са много смъртни случаи при неправилна дозировка, най-често сред начинаещите, които го вземат през устата. Ефектите на фенциклидина настъпват доста бавно – след около 2 часа; забавянето може да доведе някого до глупавата мисъл, че е взел твърде малка доза, вследствие на което той поглъща още няколко дози и в крайна сметка се стига до фатално отравяне. Освен този непосредствен риск, при хронична употреба фенциклидинът много по-силно уврежда бъбреците и черния дроб.

Психологическите усложнения, до които могат да доведат дисоциативните анестетици са типични за халюциногените. На първо място е опасността от неадекватни действия, особено при ниски дози, когато човек все още може да се движи и да нарани себе си или околните. Един до няколко дни след употребата им човек трудно се концентрира, мислите му текат мудно, и е с намалена работоспособност. Възможни са и внезапни дисоциативни обратни проблясъци, които могат да бъдат много травмиращи за някоя по-лабилна психика.

Трудно е да се говори за зависимост от тази група психоактивни вещества, тъй като ефектите им не предполагат особено желание за честа употреба. Огромната част от любопитковците ограничават опита си до един или най-много няколко сеанса.

Независимо, че не са твърде привлекателни за любителя-психонавт, дисоциативните анестетици предизвикват все по-голям интерес в научните среди. На първо място, те дават възможност за изследване на почти непознатите на науката дисоциативни състояния. Напоследък се появиха надежди, че те могат ефективно да се използват и при лечението на зависимостта от хероин, алкохол, кокаин и никотин.

ДЕЛИРИАНТИ

Sunday, January 8th, 2012

Както показва самото им име, психоактивните вещества от тази група предизвикват състояние на объркване и халюцинации, което е много сходно с алкохолния delirium tremens. Най-популярен у нас е паркизанът, но напоследък много начинаещи психонавти, които са прочели книгите на Карлос Кастанеда (което само по себе си е хубаво), но не са помислили сериозно върху прочетеното, провеждат рисковани експерименти с различни растения, които имат подобен ефект.

Беладоната (лудо биле), блянът и татулът са известни от хилядолетия като растения, които имат медицински и мистични свойства. Те съдържат алкалоидите атропин и скополамин, които във високи дози предизвикват т. нар. атропинов делириум. Употребата на билките като халюциноген е твърде опасна, тъй като без специален анализ е невъзможно да се каже колко активни вещества съдържат, което крие голяма опасност от смъртоносно отравяне.

Паркизанът (трихексифенидил, циклодол) се използва в медицината за облекчаване симптомите на паркинсонизма (в таблетки по 2 или 5 милиграма). Той е синтетичен аналог на атропина и в по-големи дози притежава неговите психоактивни свойства. Тъй като е относително достъпен, той често се използва като халюциноген, но напоследък, с навлизането на по-интересни и по-безопасни халюциногени, употребата му постепенно намалява. Типичната халюциногенна доза на паркизана е 20 милиграма, а продължителността на ефекта е няколко часа. Често той се използва в много по-големи дози и/или в комбинация с алкохол, което е много опасно.

Хинуклидилбензилатът (QB, BZ) е друго синтетично производно на атропина, което е халюциногенно в изключително ниски дози (около 0.1 милиграм) и действа в продължение на няколко дни. Той е приет на въоръжение като психически инкапацитант (средство за предизвикване на временна невменяемост) в химическия арсенал на много армии; използва се също така в операциите на специалните служби.

Всички делирианти имат много сходни ефекти върху психиката. Те блокират рецепторите на ацетилхолина в кората на главния мозък и така нарушават възприятията и мисленето. Мозъкът постепенно изгубва контакт с околния свят и запълва недостатъчната информация със собствените си халюцинации. За разлика от цветистите видения на класическите халюциногени, делириантите предизвикват халюцинации, които са почти или съвсем неразличими от действителността. В началото човек започва да вижда типичните “паркизанови мухи”, а при по-големи дози около него се появяват и различни животни, хора и демони. Халюцинациите рядко са привлекателни, често те са банални, а понякога ужасни. Големите дози водят до пълно откъсване от реалността, при което човек общува само със света на виденията си.

Делириантите предизвикват разширяване на зеницата, често до такава степен, че човек губи напълно способността да фокусира погледа върху предметите. Други типични странични ефекти са: изсъхване на устата, затруднено преглъщане и силна мускулна релаксация – мускулите омекват. Страничните ефекти, към които трябва да добавим временна импотентност (у мъжете), неработоспособност и силно затруднено мислене (независимо от пола), изчезват напълно едва след няколко дни.

Свръздозирането води до силно повишаване на пулса и кръвното налягане, зачервяване, учестено дишане и в крайна сметка до изпадане в кома. Паркизанът е малко вероятно да доведе до смърт, но при употреба на билки рискът е твърде голям.

Основната опасност при употреба на делирианти е неадекватното поведение на човека, който трудно може да различи реалността от собствените си халюцинации, напр. може да си тръгне през прозореца или да се удави в някое езеро, обитавано от червени делфини, които искат да си поприказват с него. Малко хора са умрели от отравяне с делирианти, но твърде много са загинали или пострадали от нещастни случаи в това състояние.

Към ефектите на паркизана се резвива толерантност, но това касае повече хората, които го вземат редовно като лекарство. Психическата зависимост не е силна, тъй като повечето хора ограничават опита си да един или няколко пъти. Делириантите са най-доброто химическо оръжие за временно изваждане на противника от строя и по тази причина твърде малко хора ги ценят като източник на удоволствие.

КОКАИН И АМФЕТАМИНИ

Sunday, January 8th, 2012

Независимо от фрапиращата разлика в социалния статус и цената, кокаинът и амфетамините са твърде сходни по своите стимулиращи ефекти. Често наричат кокаина “шампанското на дрогите”, докато амфетамините имат скромната репутация на “кокаин за бедните”.

Алкалоидът кокаин се извлича от листата на растението Erythroxylon coca. Монополен производител на кокаин са страните от Андския регион – Перу, Боливия и най-вече Колумбия. Уличният кокаин-хидрихлорид представлява бял прах и обикновено е доста чист – над 60%, но често се предлага и по-нискокачествен продукт, който е разреден с много по-евтиния амфетамин. Цената му е от порядъка на 100 – 150 лв/грам. Кокаинът най-често се смърка и много по-рядко се инжектира. Типичната доза, която предизвиква желаните ефекти, е 20 до 40 милиграма. Крек-кокаинът, който се получава от хидрохлорида и сода бикарбонат, представлява свободна база на кокаина и може да се пуши.

Сред амфетамините най-популярните са самият амфетамин и неговото метилно производно метамфетамин, които се получават синтетично в нелегални лаборатории; на черния пазар се появява също така и ефедрин, който макар и трудно може да бъде купен от аптеките. Използваните дози са близки до тези на кокаина, но амфетамините обикновено се вземат през устата във вид на таблетки. Цената на таблетките се движи от 1 до няколко лв. Пушенето и инжектирането на амфетамини у нас се среща рядко, но е сериозен проблем в страни като Чехия. Напоследък в САЩ, Европа и Русия все по-често се предлага меткатинон (известен също така като кат или ефедрон), който има приятна миризма и може да се пуши. Меткатинонът лесно се получава от ефедрин и е няколко пъти по-силен от кокаина и амфетамина.

Кокаинът и амфетамините имат много сходни ефекти, като основната разлика е в продължителността на действието – при смъркане на кокаин то продължава не повече от 1/2 до 1 час, докато при вземане през устата на таблетка амфетамин ефектът се проявява след 1/2 до 1 час и продължава няколко часа.

Кокаинът и амфетамините са типични стимуланти – приемането им води до физическа, интелектуална и емоционална стимулация, изостряне на сетивата, повишена работоспособност, безсъние, намален апетит. Еуфорията, предизвикана от тях, е съпроводена с възбуда, приказливост и жажда за действие. При пушене или венозна инжекция ефектите им се появяват много бързо и бързо изчезват, но могат да бъдат драстични, напр. човек в това състояние може да започне да раздере кожата си с нокти от обзелата го възбуда или да получи спонтанна еякулация. При тези начини на приемане често се стига до параноя и/или халюцинации (зрителни халюцинации на дребни неприятни животни или чувство за насекоми, които пълзят по кожата). Това състояние, наречено кокаинова/амфетаминова психоза може да се появи и при хронична употреба на амфетамин през устата или при често смъркане на кокаин. Параноята често води до неадекватно и агресивно поведение, особено ако приемането на кокаин или амфетамини е съчетано с алкохол.

Най-очевидният страничен ефект на кокаина и амфетамините е разширяването на зениците. Те рязко повишават пулса и кръвното налягане, което е особено опасно за хора, които имат проблеми със сърдечно-съдовата система, и може да доведе до смърт от инфаркт, инсулт или вътрешни кръвоизливи. Твърденията, че кокаинът и амфетамините са много по-безопасни от хероина, са силно преувеличени. Статистиката в САЩ сочи, че вследствие на тяхната употреба умират може би повече хора, отколкото от хероин; напоследък и у нас има регистрирани смъртни случаи. Вероятността за смърт е най-голяма, ако те се приемат чрез пушене или венозна инжекция. Хроничната злоупотреба води до намаляване на теглото, язви вследствие на недохранването, високо кръвно, лесна възбудимост и емоционална лабилност, импотентност. Специфичен проблем на тези, които смъркат кокаин, е раздразнената лигавица на носната кухина; в тежките случаи може да се стигне до пълно разяждане на септума (преградата между ноздрите).

Зависимостта, която могат да развият потребителите на кокаин и амфетамини, силно зависи от начина на приемане. Смъркането на кокаин или вземането на амфетамини през устата относително рядко водят до сериозна зависимост. Пушенето и венозните инжекции, обаче, много бързо водят до силна зависимост. Въпросът, дали тази зависимост е само психологическа, или може да бъде смятана за някаква форма на физическа зависимост, често се дискутира в научната литература, но едва ли има някакво практическо значение. Несъмнен факт е, че има хора, които изпадат в силна зависимост от кокаин или амфетамини.

Поведението на зависимия от стимуланти е подчинено на специфична схема. Приеманите дози бързо нарастват в течение на няколко дни, но независимо от това първоначалната еуфория постепенно намалява и се замества с параноична подозрителност, която в следващата фаза е разнообразена със заплашителни халюцинации. Този цикъл завършва с неизбежна абстиненция, която не може да бъде преодоляна с вземането на нова доза. Абстинентният синдром продължава няколко дни и се изразява в отпадналост, разбитост, сънливост, повишен апетит, нарушена умствена и физическа работоспособност. Абстинентната депресия нерядко е толкова силна, че води до самоубийство. Тежестта и продължителността на абстиненцията могат да бъдат намалени с помощта на коктейли, съдържащи аминокиселини, от които мозъкът попълва изчерпаните си резерви от невромедиатори. Основен проблем на зависимия е стремежът отново да се изпитат приятните ефекти след преодоляването на абстиненцията.
Д-р Ю. Караджов

АЛКОХОЛ

Sunday, January 8th, 2012

Алкохолът е дрога като всички останали, независимо какво мисли по въпроса основната част от електората. Практически всички го познават добре – при това от собствен опит. Независимо от това е необходимо той също да бъде разгледан заедно с другите наркотици – ако не за друго, за да може да бъде сравнен с тях.

Алкохолът е странна дрога. Смята се, че той е депресант на ЦНС (централна нервна система), но някои от ефектите му го отличават от другите депресанти (хапчетата за нерви).

Първият привиден парадокс е в това, че алкохолът, който несъмнено подтиска работата на висшата нервна система, у много хора води до възбуда. Обяснението е много просто: В относително малки дози той подтиска на първо място най-повърхностната и късно формирана част от психиката – задръжките. Тъй като огромната част от хората притежават повече или по-малко задръжки, това подтискане външно се проявява като възбуда. Както е казал народът: “което е на трезвия на ума, това е на пияния в устата”. Според характера си едни започват да пеят, други стават любвеобилни, а трети налитат на бой. Тези последните са най-опасни; 2/3 от убийствата у нас са извършени в пияно състояние. В този смисъл алкохолът е дрога на насилието номер 1 на всички времена и народи.

Останалите ефекти на алкохола – мускулна релаксация, двигателни и говорни затруднения и пр. – са твърде познати, за да има смисъл да се обсъждат.

В големи дози той води до смърт по същия начин, както и хероина: спиране на дишането и евентуално удавяне в собствената повръщня. И в това отношение алкохолът е абсолютен шампион сред всички легални и нелегални дроги: почти всеки ден у нас някой умира от свръхдоза алкохол, т. е. от препиване.

При хронична употреба алкохолът – пак най-силно сред известните наркотици – уврежда почти всички вътрешни органи; на първо място черния дроб, сърцето и мозъка. Сериозните пияници страдат от т. нар. синдром на Вернике-Корсаков, който се характеризира със сериозни поражения на мозъка, водещи до бели петна в паметта. Даже при прекратяване на употребата му, няма шансове за пълно възстановяване на интелектуалните способности.

Алкохолът води до силна физическа зависимост, но, за разлика от другите депресанти, тя се формира относително бавно – в течение на години. Леките форми на алкохолната абстинеция се характеризират с напрегнатост, нервност, безсъние, треперене, изпотяване. В тежките случаи тези симптоми се усилват до непоносимост, като към тях се добавят объркване и тежки, мъчителни халюцинации – това е т. нар. delirium tremens. Мускулните спазми, подобни на епилептичните, могат да доведат до смърт, ако не се вземат спешни медицински мерки.

Ако някой започне да твърди, че алкохолът е по-безвреден от забранените дроги, не му вярвайте. От друга страна, в най-изисканите си форми (според вкуса това може да бъде Каберне-Совиньон от с. Оряховица, Старозагорско или 12 годишно уиски) той е едно от нещата, които дават на живота цвят, вкус и аромат. Ако се пие в умерени дози.

 
Free counter and web stats