Несъмнено за всеки родител е шокиращо и плашещо да разбере, че детето му е пробвало или употребява някакво забранено психоактивно вещество. Тези стрес и страх, добавени към непознаването на проблема, често водят до реакция на неподправен ужас и родителите не знаят какво да предприемат. Целта на следващия текст е да даде основните насоки за един осъзнат и разумен подход към този болен въпрос, който да води до по-резултатни действия за разрешаване на проблемите и по-адекватни отношения между засегнатите.

ЗАЩО?

Защо хората (по принцип) употребяват психоактивни вещества и защо децата започват да употребяват психоактивни вещества са два, общо взето, коренно различни въпроса.

И в двата случая интересът и любопитството, желанието за нови и различни усещания са движещите сили за първия експеримент; но докато възрастният най-често употребява просто за удоволствие и отпускане, по силата на навика, за да се бори със стреса или за да се събуди по-лесно, то при по-младите употребата на психоактивни вещества почти винаги има характер на протест срещу традиционните ценности, или (за съжаление) е резултат от изградена зависимост.

Факт е, че младото тяло и младото съзнание, поради липсата на биологичен и психичен опит, са много по-податливи към създаване на болестна зависимост, и това важи не само за употребата на вещества. Младите най-често са по-склонни да се увличат по разни моди и, въпреки че няма как да го осъзнаят преди да пораснат, им липсва натрупаният от по-възрастните опит, който дава възможността да се правят взаимовръзки между привидно несвързани същности и да се взимат по-отговорни и ефективни решения, дори и по отношение на тотално нови проблеми. Тийнейджърът живее “тук и сега” и рядко прави дългосрочни планове, обикновено още не е имал сериозни здравословни проблеми и не осмисля в пълнота важността на грижите за собственото си здраве.

Нерядко употребата започва просто като следване на модата в младежката субкултура; и тогава няма нужда да търсим проблеми там, където ги няма.

А ЗА КАКВО СА МУ НА ЧОВЕК ДРОГИ?

Едва ли някой може да даде прост отговор, но хората така или иначе използват най-различни вещества и предмети, от които нямат пряка органична нужда и които са по-скоро вредни за здравето, но носят удоволствие – от твърде калоричната храна до последния модел BMW.

В повечето случаи хората правят разни неща, просто защото им харесва и това е съвсем естествено. Неестествено е, когато правиш нещо, което не харесваш или не разбираш, по принуда. Принудата идва от някой (родители, учители, държава, власти и т.н.) или нещо (зависимост, предразсъдъци, комплекси).

Така е и относно употребата или неупотребата на вещества – принудата в резултат на съществуваща зависимост или под формата на оказван натиск обикновено води до дестабилизация на психичното състояние на употребяващия.

ПУБЕРТЕТЪТ

Пубертетът не е заболяване. Всички сме минали оттам, като на “млади години” сме правили неща, които сега ни се струват смешни и лишени от смисъл, глупави или дори нередни. Но именно тези неща са ни дали опита, който ни прави възрастни и зрели хора. Несъмнено ние сме допуснали своите грешки, имали сме своите проблеми и кризи, но сме ги преодолели и сега гледаме на тях през призмата на времето. И нашите близки също са искали да ни помагат – повече или по-малко успешно, но това не ни е попречило през годините да правим нови и нови грешки.

Тийнейджърите имат свои собствени проблеми и ще направят своите собствени грешки. Това си е част от техния живот и за добро или зло не е част от нашия. Похвално е желанието да помогнеш някому, но само ако този някой е осъзнал наличието на проблем и иска да предприеме действия, за да го разреши, а иначе желанието за помощ може да доведе до противоположни резултати.

Родителите и роднините имат склонността да преживяват тежко съзряването на децата и да се опитват да им предадат наготово своя опит. Но желанията са едно, а резултатите – съвсем друго и често се получава така, че и най-добронамерените действия могат да имат точно обратен на желания ефект.

Със сигурност няма сила, която да спре тийнейджърите да опитват нови неща (не само “дроги”), защото именно това е начинът, по който те изследват света и се учат; просто такива са законите на живота. Дори и ако сега можем да решаваме вместо тях, това време скоро ще свърши и те ще трябва сами да отговарят за действията си пред себе си и пред обществото. Така че най-доброто, което можем да направим, е да им дадем честна и обективна информация, въз основа на която те да градят бъдещите си решения и колкото по-рано започнат да го правят, толкова по-добре за тях.

ИМА ЛИ НЕПРОБЛЕМНА УПОТРЕБА?

Във вече остарялата литература, а (за жалост) нерядко и в по-новата се среща терминът “злоупотреба“, който визира всяка немедицинска употреба на психоактивни препарати или всяка употреба на забранени вещества. Поради своето двусмислие той е отпаднал, за да отстъпи място на “вредна употреба“, т.е. такава употреба, която носи значителни обективни вреди за здравето на индивида. Различава се и “проблемна употреба“, която се дефинира като “венозна или продължителна/редовна употреба на опиати или кокаин и/или амфетамини” (и очевидно създава проблеми на индивида и обществото).

Практиката сочи, че далеч не всички случаи на опитване, употреба или дори на редовна употреба прерастват в зависимост, вредна или проблемна употреба. Особено вярно е това, когато се отнасяме до конопа (марихуаната) – повечето от опиталите го не са продължили да го ползват, а и дори тези, които са го приемали редовно, най-често с времето престават; да не говорим, че мнозинството от тях никога не преминават към по-опасни вещества.

В този ред на мисли, от факта, че някой е опитал нещо забранено или дори го е ползвал известно време, не следва задължително, че ще можем да го заклеймим като “наркоман” и да търсим решение на несъществуващ проблем. Нещо повече, несправедливите обвинения могат да накарат тийнейджъра наистина да повярва че е “много зле”, че “за нищо не става” и т.н., а това вече наистина е опасно.

СЕМЕЙСТВО И ОБЩЕСТВО

Следващото изречение може да изглежда прекалено крайно и пристрастно, необосновано или направо погрешно за някои родители; ако случаят е такъв, то не бързайте да обвинявате автора в безчувственост, а четете нататък.

Употребата на забранени психоактивни вещества сред младите не е проблем сама по себе си; тя обикновено е следствие от някакви по-фундаментални проблеми (най-често семейни, социални или дори икономически) и може да бъде причина за здравни, социални и юридически неприятности.

Когато разберат, че децата им употребяват нелегални вещества, повечето родители биват завладени от съвсем човешкия страх от неизвестното. Но, както е казал един американски президент, “Единственото, от което трябва да се страхуваме, е самият страх”, така че когато превъзмогнем първоначалния афект, ще можем да помислим логично, да си зададем правилните въпроси и да потърсим разумните решения.

“Наркотиците” рядко са в основата на семейните проблеми, въпреки че на пръв поглед нещата изглеждат така. Съответно и опитите да се борим с последствията, вместо с причините за проблемите, са обречени на неуспех.

КЪДЕ Е ПРОБЛЕМЪТ?

Проблемната употреба на вещества най-често е следствие на някакви други проблеми, обикновено семейни или социални. Самата проблемна употреба или зависимостта не могат да се сравняват по значимост с проблемите, които са ги предизвикали и с тези, които следват от тях. Отчуждението и антипатията, липсата на любов, разбиране и доверие, на хармония в семейството са сред най-честите причини; а последствията варират от вкарване в затвора, през трайни психични и здравни увреждания, до заразяване с неизлечими болести и смърт. Дори и най-твърдите пуритани ще се съгласят, че на този фон самата употреба губи значимостта си.

Психоактивните вещества може да са странни и непознати, но нямат свръхестествени свойства. Това, което се случва под тяхно въздействие е единствено в съзнанието на човека и подлежи на изучаване и контрол. Също така и проблемите относно тези препарати не са в тях самите, а в хората; а най-точно – в отношенията между хората.

Тийнейджърът е особено ранимо същество и има нужда от разбиране, обич и подкрепа. Нерядко чрез употребата на разни вещества той търси собствена идентичност, добро отношение и любов. Т.е. просто иска да каже “не искам да съм като вас”, “искам да съм различен”, “вие не ме разбирате” или дори “вижте какво мога да си направя, ако не ме обичате”.

МИТОВЕТЕ

Широкоразпространено е вярването, че за разпространението на дроги сред подрастващите е виновна само и изцяло организираната престъпност; че дребните дилъри използват разнообразни методи, за да накарат децата да употребяват, докато станат зависими, като дори добавят дрога в хранителни продукти и т.н. На практика тази идея е напълно необоснована – дрогите са стока и като всяка друга стока се подчиняват на икономическите принципи. Основите на пазарната теория ни учат, че предлагането е следствие от търсенето, а това важи с пълна сила и за пазара на нелегални субстанции. Това, което всъщност се случва, е че наркомафията се възползва от естествения стремеж към удоволствие у всеки човек и неопитността на младите, съчетана с липсата на информация и отсъствието на достъпни забавления.

Така че никакви забранителни мерки не могат да имат ефект, защото докато има търсене за дадена стока, то ще има и кой да я предлага, а рисковете само могат да увеличат нормата на печалба и да понижат качеството, съответно да повишат здравните рискове. Единственият разумен подход е да образоваме младите как да избягват рисковете, свързани с употребата, да знаят предварително какви са възможните вредни последствия и какво могат да си причинят; така че сами да направят своя избор, защото никой не може да го направи вместо тях.

Пожелателните лозунги (”Поколение без дрога!“), повелителните послания (”Не опитвай!“), морализаторските напътствия (”Това е лошо!“) и откровените лъжи (”Опиташ ли, ще се пристрастиш“) могат да имат само обратен на желания ефект, защото (както знаем от собствен опит) младите имат особен апетит към всичко, което е обвито в табута и забрани.

ТРЕВАТА (МАРИХУАНА, КАНАБИС, ИНДИЙСКИ КОНОП)

Ако някой има семейни проблеми и попушва трева, това не значи, че семейните проблеми са изчезнали и са се превърнали в тревни проблеми. Пушенето на трева сред 16-годишните е повече социален протест (”Не искам да съм като вас!“), отколкото сигнал за предстояща употреба на наркотици. В такъв случай най-лошото, което близките могат да направят, е да възприемат детето като наркоман, защото това може наистина да го тласне към употреба на по-опасни вещества. А пък идеята за изпращането в специализирано заведение заради пушене на трева е вече признак за най-потресаващо невежество.

В този смисъл, да, марихуаната спомага тийнейджъра да заформи някакво асоциално поведение, а и самият факт, че тези неща се разчуват, особено в по-малките градове, където и нравите са по-консервативни, внася доста неприятни щрихи в цялата картина. Когато родителите разберат за това, те не могат да реагират адекватно, понеже повечето от тях си мислят, че марихуаната е смъртоносен порок. Това натоварва допълнително крехката детска психика и нещата в крайна сметка излизат извън контрол. Детето си мисли, че родителите го лъжат: защото му се обяснява, че тревата е смъртно опасна, докато то вижда, че това не е вярно. И решава, че с хероина или амфетамините нещата стоят по същия начин, което вече е фатална грешка.

Но има и друг момент. Човек, достигнал някаква възраст, в която е осъзнал мястото си в обществото, има някакви ясни цели, живее нормален живот, без някакви сътресения, с хора около него, които го обичат и той съответно обича, е съвсем друго нещо. В този случай марихуаната много по-трудно може да стане някаква самоцел или начин за бягство от реалността и отговорностите.

Не може да се пренебрегне и най-същественият проблем на употребата на трева, а именно, че притежаването й се наказва по-строго от най-тежкото човекоубийство, така че органите на реда съвсем добронамерено могат да провалят завинаги живота на употребяващия.

ВХОДНАТА ВРАТА

Все още доста хора вярват, че употребата на трева е първата стъпка към “твърдата” дрога. Подобна връзка, обаче, е единствено умозрителна, т.е. многобройните научни изследвания сочат, че няма биологични основания за подобен ход на мисълта. Естествено “активните борци” срещу употребата на дроги често изтъкват, че повечето зависими от хероин са започнали с трева.

В отговор на това нерядко се цитират разни примери, имащи за цел да подчертаят разликата между корелация и наличие на причинно-следствена връзка; но най-разумно звучи голата истина – повечето потребители на коноп никога не правят крачката към по-опасните вещества.

Но има и един смисъл, в който горното твърдение е вярно. Докато тревата и по-опасните вещества подлежат на еднакво отношение от страна на властите (а за да сме точни – марихуаната е дори “по-забранена” от, например, кокаина или морфина), медиите и обществото, то е напълно възможно тийнейджърът да се повлияе от това мислене и да реши, че хероинът или амфетамините са не по-опасни, а тази заблуда може да бъде смъртоносна.

Също така, докато тревата и хероинът се продават от едни и същи криминални групировки, то последните винаги ще се опитват да прехвърлят клиентите си към този препарат, който носи сигурна, редовна и по-висока печалба. Задача на гражданското общество е да отнеме този бизнес от мафията, а възможните решения са много.

ИНФОРМИРАЙТЕ СЕ!

Напоследък излязоха доста пълни и обективни книги за наркотиците и специално за марихуаната. Запознайте се с въпроса, преди да изказвате мнение. Един от най-лошите варианти е да заплашвате “ако пушиш трева, скоро ще почнеш да се друсаш и с хероин” и детето наистина да повярва, че вече е пропаднало и нищо друго не му остава, освен наистина да почне да се друса.

Нещо повече, съвременните средства за комуникация ни позволяват достъп до разнообразни източници на информация, така че е съвсем лесно да се сравнят идеите и аргументите на различните автори и да се подбере този, който дава най-разумно и приложимо обяснение на наблюдаваните явления.

ДОБРИТЕ ИДЕИ

• Информирайте се. За да можете да говорите аргументирано, прочетете повече информация по въпроса. Не вярвайте на слухове и митовете за дрогите. Не се страхувайте да питате за нещата, които не разбирате, защото е лошо човек да си мисли, че знае повече от другите, пък били те и 16-годишни.

• Вярвайте и подкрепяйте. Винаги. Пубертетът е сложен период и без дрогите и няма нужда да се усложнява с недоверие и скандали. Не е страшно ако детето е пробвало това или онова, по-лошо е ако почувства, че е загубило доверието и любовта на близките си.

• Давайте пример. Ако пушите цигари – спрете ги. Децата не вярват на изказвания от типа “аз може да пуша, защото съм голям, но за теб е вредно, защото си малък“. На 14 човек не си мисли дали ще е добре със здравето, когато стане на 40; така че този аргумент не е особено силен.

ЛОШИТЕ ИДЕИ И

АЛТЕРНАТИВИТЕ

• Не задавайте въпроси, които подтикват към лъжа. И за вас, и за детето е по-добре ако някои въпроси (”Днес пуши ли трева?“, “Пробвал ли си еди-какво си?“) останат без отговор, вместо да Ви лъже в очите. Повярвайте, ще минат години и ще си спомняте с насмешка за тези проблеми и тогава ще си говорите откровено.

• не заплашвайте:
вместо “ако ти (не) направиш еди-какво си… аз ще…“, пробвайте с “ако ти правиш еди-какво си… има риск да си причиниш еди какво-си”

• не заповядвайте и не забранявайте:
“Обещай ми, че вече…“, “Забранявам ти да…” – това просто не работи;

• не се стремете да наложите своята позиция на всяка цена:
вместо “Ще правиш каквото ти кажа!“, пробвайте с “Само ти можеш да решиш за своето … (здраве/образование/бъдеще)”

• не бъдете лицемер:
“аз мога да … (пия / пуша), защото съм голям, но ти не можеш, защото животът е пред теб” е аргумент, който просто не работи при тийнейджърите. Пробвайте така: “От днес започваме да живеем здравословно – аз спирам алкохла, а ти – пушенето, става ли?”

• не се изказвайте по теми, за които нямате достатъчно информация;

• не слагайте “етикети” и “даигнози”

ЗАВИСИМОСТ И ЛЕЧЕНИЕ

Лечението на зависимост към психоактивни препарати представлява сложен процес, който притежава както медицински, така и социален аспект и не може да се разглежда само от едната страна. Затова и най-добри резултати имат системите, които комбинират медико-фармакологични и психо-социални методи. Във всеки случай правилото “не опитвайте това вкъщи” важи в пълна сила, т.е. съответните специалисти знаят по-добре как да се справят с проблемите.

Добре е да се знае, че лечението на зависимост е тристранен процес, протичащ между терапевта, зависимия и неговите близки, т.е. всичките три страни трябва да положат съзнателни и добронамерени усилия за постигане на ефективен резултат. Несъмнено откъсването от “наркоманската” среда е важна стъпка, но откъсването от семейството на един тийнейджър има по-скоро негативни последици и не винаги представлява оптимален избор.

Естествено, не бива да се пренебрегва факта, че никой не може да бъде излекуван от нещо, ако самият той не осъзнае проблема си и сам не пожелае разрешаването му; така че ефективното лечение е резултат на волеви усилия и дори и най-добрия лекар или психолог не може да помогне против волята на болния; а това е в сила не само относно зависимостите.

Не бива да се забравя и че (както и в други области) самозвани и самоуки “лечители” обещават високи резултати срещу още по-високи суми, като дори са склонни да представят тенденциозно фактите с цел извличане на печалба, без да могат да изпълнят обещанията си.

Прекратяването на проблемната употреба не може да се разглежда като завършек на усилията по въпроса. То трябва да бъде последвано от програма за социализация, така че бившият зависим да стане пълноценен член на обществото.

Лишаването от свобода, било в резултат на присъда или на импровизиран опит за лечение не може да има трайни позитивни резултати. Родителите на зависими често забравят, че достъпът до дрога в затворите е дори по-лесен отколкото извън тях; а методите за “лечение” на зависимост, основани на ограничаване на основни човешки права не само противоречат на самата идея за оказване на помощ, но и често водят до затруднения в обратната социална адаптация след лечението.

ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ

• Различните дроги имат различни, най-често коренно различни действия.

• Не се плашете от тревата, повечето хора са я пробвали, без да са продължили и без да са минали на твърди дроги. Поговорете с децата още веднъж, като забравите за предразсъдъците си.

• Употребата не е проблем сама по себе си, а най често е следствие от друг проблем; неупотребата на наркотици не може да бъде самоцел.

• Опитването не е употреба, а употребата не е зависимост.

• Точните въпроси са първата стъпка към точните отговори, точните цели – към точните попадения.

• Вярата и доверието са основа на добрите междуличностни отношения.

• Насилието (не става въпрос само за физическата сила) не решава проблеми, а само създава нови. По-човечните методи водят до по-високи резултати.

• Идеята да се изпрати дете в клиника/комуна заради пушене на трева прилича на лекуване на ожулване чрез ампутация.

• Нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. Привидно простите въпроси могат да имат твърде сложни решения и обратното.

• Проблемите не изчезват, когато са далеч от нас.

Share on Facebook

Стандартното Екстази представлява 3,4-метилендиокси-метамфетамин, по-известен под съкратеното название MDMA. Първоначално е бил използван в психотерапията, но след като излязъл на улицата, медицинската му употреба е забранена (единствено изключение е Швейцария).

Днес Екстази се използва най-вече в клубовете. Почти всичко от това, което се продава у нас под това название е фалшиво; най-често вместо Екстази се предлага амфетамин, често разреден с кофеин. Истинското Екстази се появява рядко и е доста скъпо (над 15 лева дозата). Типичната доза на MDMA е около 120 милиграма, а ефектът му трае 2 – 3 часа. Той се продава в капсули или по-често под формата на таблетки със специфичен вид. Подобни на MDMA са MDA, MDOH и MDEA.

Макар че по химическа структура всички тези синтетични вещества са производни на амфетамина, те не трябва да се бъркат с него, тъй като имат твърде различни и специфични ефекти. Истинското Екстази не е стимулант, нито халюциноген; то е представител на една нова група психофармакологични агенти, наречени ентактогени или социабилизатори, т. е. вещества, които правят хората по-общителни. Този специфичен ефект се дължи на освобождаването на запасите от серотонин в мозъка.

MDMA съчетава на пръв поглед противоположни ефекти; той едновременно релаксира и повдига настроението; често сравняват това състояние с чувството, че си щастливо влюбен. Приятната мускулна релаксация и леката еуфория правят възприемането на музиката и танца много по-приятни. Хората губят задръжките, които в ежедневието им пречат да общуват непринудено с другите. Екстази прави всички любеобвилни, но не сексуални; докато са под въздействието му, повечето мъже стават импотентни. За разлика от другото популярно средство за отпускане – алкохола – Екстази никога не води до агресивно поведение. Затова пък прекомерната искреност и откровеност (включително и пред напълно непознати), в която изпада човек под въздействието му, може да създаде твърде сериозни житейски проблеми.

MDMA причинява разширяване на зениците, изсъхване на лигавиците и задържане на урината. Основната опасност идва от това, че той нарушава терморегулацията, което, в съчетание с тежко физическо натоварване (и танците са работа), може да доведе до топлинен удар. Всички известни смъртни случаи, вследствие на употреба на Екстази са настъпили по тази причина. Опасността може рязко да бъде намалена, ако се поема достатъчно вода.

Съществуват сериозни подозрения, че хроничната употреба на Екстази може да доведе до необратими промени в мозъка вследствие на загуба на нервни клетки, а също така до увреждане на черния дроб. Все още се дискутира дали проблемът е в самото Екстази, тъй като практически всички, които го вземат, освен него употребяват и амфетамини или кокаин. Изследванията показват, че само при честа употреба на твърде високи дози Екстази могат да бъдат забелязани опасни промени в нервните клетки. Екстази едва ли уврежда мозъка повече от алкохола, но в никакъв случай не може да бъде смятан за безвреден. По-интелигентните потребители на Екстази го вземат заедно с високи дози витамини, тъй като е доказано, че така рисковете значително намаляват. След употребата се препоръчва да се пие много прясно мляко, за да може мозъкът бързо да възстанови запасите си от серотонин.

Към ефектите на Екстази бързо се развива толерантност, поради което то се използва през определен интервал от време – обикновено веднъж седмично или по-рядко. Екстази може да доведе до слаба психическа зависимост, подобна на тази към канабиса, но подобно на много други дроги и то е нож с две остриета. Повечето от любителите на Екстази смятат, че то им е помогнало да видят света и хората по един нов и по-добър начин. Други обаче стигат до състояние, в което съботното парти с хапчето Екстази се превръща в единствения светъл момент в живота им, а светът започва да изглежда още по-сив и скучен.

В тази връзка трябва да се споменат и някои лекарства, които имат сходен механизъм на действие и донякъде сходни ефекти с Екстази. Фенфлураминът (Пондерал) се използва като средство за отслабване. Има данни, че той също убива невроните в мозъка. В това отношение фенфлураминът е може би още по-опасен от Екстази, тъй като много хора го вземат редовно в течение на месеци. Флуоксетинът (Прозак) през последните години придоби славата на хапче на щастието. Неговите ефекти не се отличават по нищо от ефекта на малка доза Екстази, затова той широко се използва като антидепресант. Прозак има много странични действия като импотентност, а напоследък се появиха съобщения и за хора, изпаднали в зависимост от него.

Share on Facebook

Огромните размери на употребата на различни успокоителни средства днес, твърде съмнителна от гледна точка на медицинската необходимост, неволно ни кара да си припомним безкритичното отношение към опиума до преди един век. Повечето от потребителите на транквилизатори наивно смятат, че тези средства са безвредни и не създават зависимост, понеже лекарят е “забравил” да им го каже. Само у нас по официални данни има повече от 50 000 зависими от подобни средства – повече, отколкото от всички нелегални дроги взети заедно. Основна вина за това има медицинската общност, която с малки изключения е създала у широката публика твърде изкривена представа за наркотиците. Вследствие на това много хора, които поглъщат на ден по няколко диазепама, са склонни да обявят за наркоман някой млад човек, който от време на време пуши канабис, докато нещата всъщност стоят по-скоро наопаки.

Като изключим малкия процент случаи, когато използването на транквилизатори е медицински оправдано, основната им употреба е извънмедицинска, т. е. те се използват като типични наркотици. Основният потребител на хапчето за нерви е жена на средна и по-голяма възраст, която го използва за да заспи и/или да подтисне тревожността си. Хапчето не решава проблемите, но помага човек да не мисли за тях (всъщност помага му да мисли по-малко). Друга категория любители на транквилизаторите са тийнейджъри, или по-точно тийнейджърки, които епизодично вземат ударни дози, най-често съчетани с алкохол, за да се надрусат. Освен това, те се използват и от хероиновите наркомани, за да засилят ефекта от слабата дрога; уличният хероин често съдържа някое от тези вещества. В крайна сметка, всички хероинови наркомани са зависими не само и не толкова от хероин, колкото от транквилизатори, но и за това у нас не е прието да се говори.

Всички средства, описани по-долу, могат да бъдат разглеждани като синтетични аналози на алкохола – нещо като алкохол на хапчета. Те имат почти идентичен механизъм на действие върху мозъка, от тях също така се оглупява и създават зависимост, много близка до алкохолната, но много по-бързо от него. Транквилизаторите според химичната си структура могат да бъдат разделени в няколко различни групи. Тук са посочени само тези средства, които са разрешени за употреба у нас; в скоби са посочени търговските им имена, под които те се продават в аптеките.

Барбитурати:
амобарбитал (тардил),
барбитал (веридон),
циклобарбитал (хексадорм-калций),
фенобарбитал

Бензодиазепини:
алпразолам (ксанакс, неврол, хелекс),
бромазепам (лексотан, лекотан, лексорин)
хлордиазепоксид (елениум, дизепин)
клоназепам (ривотрил)
хлоразепат (транксен)
диазепам (фаустан, реланиум, седуксен, валиум)
лоразепам (тавор)
медазепам (рудотел)
мидазолам (дормикум)
ннитразепам (берлидорм)
нордазепам (калмдей)
оксазепам (темазепам)
тетразепам (миоластан)
триазолам (халцион)

Други:
глутетимид
метаквалон

Транквилизаторите, както показва името им, успокояват нервната система. Още в малки дози те премахват чувството на безпокойство и улесняват съня. В по-големи дози ефектите им са много сходни с алкохолните – нарушена двигателна координация, затруднено мислене, неясен говор, мускулна релаксация и накрая сън. Те рядко предизвикват типичното за алкохола агресивно поведение, но има изключения. Най-опасни в това отношение са нитразепама и халциона, които най-често водят до неудържими изблици на насилие. По тази причина халционът, така популярен у нас, неотдавна бе забранен в Холандия и Великобритания.

Барбитуратите постепенно излизат от употреба, тъй като са най-токсични. При хронична употреба те увреждат черния дроб. Освен това, смъртните дози са не много по-големи от ефективните и тази разлика намалява силно с развитието на зависимост; така вероятността за фатално отравяне силно нараства. Допреди две-три десетилетия барбитуратите са били предпочитано срадство за самоубийство. Бензодиазепините са много по-безопасни в това отношение, тъй като смъртните дози са 100 и повече пъти по-големи от действащите, и даже при хронична употреба относително по-слабо увреждат здравето.

Приемането на какви да е транквилизатори заедно с алкохол е изключително опасно; данните от САЩ показват, че тази комбинация води до повече смъртни случаи, отколкото хероина.

Продължителната употреба на транквилизатори води до не много силно, но необратимо увреждане на интелекта.

При продължителното използване на транквилизатори се развива толерантност и дозите трябва да се повишават. Много хора, които ги вземат в малки дози, не изпитват такава необходимост, докато други постепенно вдигат дозите до немислими висоти, напр. по 70 лексотана дневно. Транквилизаторите предизвикват физическа зависимост, която, в зависимост от начина на употреба, може да варира от слаба до изключително силна. Както при опиатите, бързодействащите средства (ксанакс, халцион) могат да доведат най-бързо до силна зависимост – за по-малко от месец.

Абстинентният синдром е почти идентичен на алкохолния. В леките си форми той се изразява в безпокойство, безсъние, напрегнатост и треперене. В тежките случаи може да се стигне до състояние, сходно с алкохолния delirirum tremens – обърканост, халюцинации, гърчове. Особено опасна е барбитуратната абстиненция, която може да доведе до смърт. Бензодиазепините рядко се вземат в големи дози, затова абстинентния синдром е по-слабо изразен, но в някои случаи (напр. при употреба на диазепам) може да продължи повече от месец, като неприятните симптоми периодично се усилват и отслабват.

Share on Facebook

Никотинът е вероятно най-използваният лек стимулант в света. Той има относително меки ефекти върху психиката, а в повечето страни отношението към него е относително либерално. Това би могло да създаде погрешното впечатление, че той не е особено вреден. Всички сериозни изследвания обаче показват, че никотинът изглежда е абсолютен лидер сред всички легални и нелегални дроги – както по силата на създаваната зависимост, така и по броя на причинените смъртни случаи.

Единствен източник на алкалоида никотин е тютюна. Никотинът може да бъде приеман само по такива начини, които достатъчно бързо го вкарват в организма, тъй като, попаднал там, той бързо се разгражда. По ирония на съдбата огромната част от потребителите са избрали възможно най-вредния начин на употреба – пушенето. Значително по-безопасно е никотинът да се приема чрез лигавиците на носа (смъркане) или устата (смучене на тютюн или никотинова дъвка) или даже през кожата (никотинови лепенки).

Никотинът притежава едно необичайно съчетание от свойства, което е нетипично за останалите стимуланти: той едновременно успокоява и леко стимулира мисълта. Венозното въвеждане на никотин у страстни пушачи е предизвикало ефекти, които някои от участниците в експериментите са оприличили на морфин, но повечето – на кокаин. Във всеки случай, психологическите ефекти на никотина са значително по-меки от тези на опиатите и силните стимуланти и много пушачи не ги осъзнават. Никотинът забележимо подтиска апетита, поради което пушачите отслабват средно с 3 до 5 кг.

Никотинът влияе на периферната нервна система като повишава кръвното налягане и пулса. Свиването на кръвоносните съдове външно се изразява в бледност, а влошеното кръвоснабдяване на кожата води до по-бързото и стареене. Той възбужда скелетните мускули като предизвиква леко, но забележимо треперене на ръцете; този му ефект е стимулирал много хора, за които съвършеното владеене на ръцете е изключително важно (хирурзи, музиканти), да откажат цигарите.

Типичната доза никотин, която поема пушача, изпушвайки една цигара, е около 1 милиграм. Смъртната доза на никотина е около 30 до 50 пъти по-голяма. Смъртните случаи от свръхдоза никотин са изключително редки; това се случва най-вече на победителя в някое идиотско състезание по надпушване.

Основните здравословни проблеми на пушачите обаче идват не толкова от самия никотин, а от пушенето. Тютюневият дим съдържа хиляди съставки, които са повече или по-малко вредни за белия дроб. Пушачите страдат от хроничен бронхит; това е всеизвестната тютюнджийска кашлица. Затруднената работа на белия дроб натоварва допълнително сърцето, което повишава вероятността за сърдечно-съдови заболявания: от влошено оросяване на крайниците до инфаркт и инсулт. Канцерогенните съставки на дима многократно (5 до 10 пъти) повишават вероятността за рак на белия дроб, устата и гърлото.

У нас годишно повече от 3 000 души умират от рак на белия дроб; почти 90 процента от тях дължат това на пушенето. Приблизително два пъти повече хора умират преждевременно от сърдечно съдови заболявания и други усложнения, също в резултат от употреба на тютюн. Проблемите, произтичащи от самото пушене, могат значително да бъдат намалени чрез алтернативни методи за приемане на никотина, напр. никотинови дъвки или интраназални спрейове, но това едва ли би предизвикало възторг у производителите на тютюневи изделия.

Единственото радикално решение естествено е отказването от никотина във всичките му възможни форми. Проблемът е в това, че той предизвиква изключително силна зависимост, която по мнението на много нарколози и хероинови наркомани е по-силна даже от тази към хероина. Като слаба утеха може да се добави, че за пълното развитие на никотинова зависимост са необходими поне 1 до 2 години. Никотиновият абстинентен синдром е лишен от драматизма на алкохолния или хероиновия, но е твърде продължителен и поради това трудно преодолим. Той се изразява в нервност, избухливост, понижена способност за концентрация, нарушен сън и напълняване. Симптомите в течение на месец-два избледняват, но страстното желание за цигари често продължава години наред.

Ако може да се каже нещо хубаво за никотина, това е, че пушачите са по-малко изложени на опасността да развият някои дегенеративни заболявания, характерни за напредналата възраст (синдромите на Паркинсън и на Алцхаймер). В последните години се провеждат сериозни научни изследвания, чиято цел е получаването на синтетични аналози на никотина, които притежават неговите психоактивни свойства, но са по-безопасни.

Share on Facebook

Към тази група принадлежат стотици природни и синтетични вещества, но у нас с известна популярност се ползват само няколко от тях. Всички те имат доста сходни ефекти, което се дължи на сходство в механизма им на действие. Класическите халюциногени активират рецепторите на серотонина в специфични неврони (ядрата на Рафе в средния мозък), които контролират мозъчната кора. Халюциногените се ценят от ограничен кръг “психонавти”, които общо взето добре ги познават, но повечето хора, които ги вземат, са изключително слабо информирани относно ефектите им и опасните последствия от употребата.

Диетиламидът на лизергиновата киселина (LSD) е най разпространеният халюциноген, известен у нас като трип. Той се появява на пазара под формата на малки парчета хартия, напоени с LSD, на които има отпечатана специфична рисунка (Че Гевара, петолъчка, велосипедист и пр.). Типичната халюциногенна доза е 100 микрограма, като едно парче хартия (един трип) обикновено съдържа 2 до 4 дози. Ефектът настъпва ? до 1 час след поглъщането и продължава няколко часа.

Псилоцибинът е алкалоид, който е намерен в десетки видове гъби. Псилоцибиновите гъби са разпространени почти по целия свят; у нас е най-популярна гъбката Psilocybe semilanceata, която расте в планините. Типичната доза е 10 – 20 гъбки, които съдържат около 10 милиграма псилоцибин. Продължителността на ефекта при поглъщане на гъбите (вкусът им не е особено приятен) е както при LSD.

Мескалинът е алкалоид, който се съдържа в няколко вида кактуси. Най-познат у нас е кактусът пейот (Lophophora williamsii), който може да се отглежда в домашни условия. Дозата мескалин, която предизвиква халюцинации, е около 400 милиграма, за което трябва да се изядат няколко кактусчета (или един голям). Вкусът на пейота е противно горчив. Ефектът продължава няколко часа.

Бромомескалинът (2С-В) е синтетичен продукт, много подобен на мескалина, който през последните години става все по-известен на Запад, в Русия, и е вероятно да се появи и у нас. Той се продава на таблетки; дозата е около 20 милиграма.

Диметилтриптаминът (DMT) се съдържа в някои широко разпространени видове треви и в кората на някои акации, откъдето може да бъде извлечен по доста сложен начин. Той не действа, когато е приет през устата, затова обикновено се пуши. Ефектът настъпва за минута-две и изчезва до половин час. Южноамериканските индианци умеят да приготвят коктейли от растения, съдържащи DMT, съчетани с други, които съдържат специфични инхибитори на моноаминоксидазата (ензима, който разгражда DMT). По този начин се получава халюциногенната напитка аяхуаска, която има отвратителен вкус, но действа около 2 до 5 часа. Напоследък подобни коктейли стават известни и у нас, като индианските растения се заместват успешно с местните им еквиваленти.

Халюциногенното преживяване често се определя като пътуване и неговото адекватно описание е изключително трудно – почти невъзможно. Пътуването може да бъде прекрасно и божествено, но може да бъде и ужасно, а понякога прекрасно и ужасно едновременно. Характерът на пътуването много силно зависи не само от приетата доза, но също така от характера и моментното настроение на конкретния човек, както и от обстановката.

При приемане на по-малки дози (примерно два пъти по-малки от указаните) ефектите обикновено се ограничават в засилване на възприятията: цветовете стават по

Share on Facebook

Под това название са известни всички наркотични продукти, които се получават от конопа – марихуана, ганджа, хашиш, хашишово масло. Цветовете на женските конопени растения, независимо дали се наричат “индийски коноп” или не, отделят специфично миришеща смола, която съдържа десетки вещества със сходна химична структура, наречени канабиноиди. Основните психоактивни ефекти на канабиса се дължат на един от тях, известен като тетрахидроканабинол или съкратено ТНС. Индустриалните сортове коноп, както и дивите му разновидности, съдържат малко активно вещество. Наркотичните продукти се получават от сортове с високо съдържание на смола, които са резултат от хилядолетна селекция. Различните сортове, освен ТНС, съдържат и други важни канабиноиди, които внасят своя нюанс в психоактивните свойства на канабиса. Независимо от това, силата на дрогата се оценява според количеството ТНС. Марихуаната съдържа обикновено около 1 до няколко % ТНС; ганджата до 10%; хашишът до 40%, а маслото до 60% ТНС.

У нас най-често се пушат цигари (joint) от марихуана и ганджа, по-рядко се пуши хашиш, а маслото почти не се среща. Много по-рядко канабисовите продукти се приемат през устата. Тъй като различните продукти съдържат различно количество ТНС, е много трудно да се посочи точна доза, но потребителите получават желаните ефекти поемайки приблизително 10 мг ТНС. Продължителността на ефекта при пушене е около 2 до 4 часа. При приемане през устата ефектът настъпва след около 2 часа и продължава 6 – 8 часа.

Ефектите на при пушене на канабис започват с период на така нареченото щастливо безпокойство, което продължава около 15 минути. След това се развиват неговите типични ефекти – лека еуфория, замайване, безпричинен смях, бягащи мисли и невъзможност за концентриране върху конкретен предмет, изостряна на сетивните възприятия (зрение, слух, апетит), удължаване на чувството за време. По-късно се появява сънливост, която може да премине в сън без сънища. При големи дози могат да се появят халюцинации при затворени очи.

Свръхдози вследствие на употребата на канабис са невъзможни, тъй като той е много слабо токсичен. Канабисът повишава пулса и в по-малка степен кръвното налягане. Той понижава вътреочното налягане, което се проявява като зачервяване на очите. Слабо понижава синтеза на мъжки полови хормони и активността на имунната система. Канабисовият дим съдържа приблизително толкова вредни вещества, колкото дима на силен тютюн, който се пуши без филтър. Несъмнено е, че канабисът съвсем не е безвреден, но като цяло “при съществуващия начин на употреба, канабисът създава значително по-малки проблеми за здравето от алкохола и тютюна” – се твърди в заключенията на авторитетния доклад на Световната Здравна Организация за канабиса.

Проблемите, които може да предизвика употребата на канабис, са почти изцяло от психологическо естество. При някои хора, още в първите минути след пушенето, може да се развие параноичен страх и даже паническо разстройство (рязко забързан пулс, чувство на задушаване, гадене и повръщане). Това се случва на начинаещи потребители, които изпитват несъзнателен страх от настъпването на необичайните за тях ефекти на канабиса. Паническите разстройства са практически непознати при опитни пушачи. Употребата на канабис не води до агресивно поведение.

Канабисът блокира кратковременната памет, което води до невъзможност за усвояване на нова информация. По тази причина канабисът е изключително неподходящ за тези, които имат да учат, както и за всички, които трябва ефективно да използват мозъка си. Изследванията показват, че канабисът, подобно на алкохола, влияе негативно на способността за управление на кола; особено опасна в това отношение е комбинацията от канабис и алкохол. При хора, които използват канабис рядко, отрицателните ефекти върху мисловните процеси обикновено изчезват до сутринта, но при честа употреба на големи количества канабис (3 до 5 цигари на ден), мозъкът възстановява своите функции едва след 2-3 дена въздържание.

За разлика от много други наркотици, към канабиса не се развива толерантност, т. е. няма необходимост от повишаване на дозата, даже при системна употреба на умерени количества. Канабисовият абстинентен синдром, ако въобще може да се говори за такъв, е наблюдаван само в лабораторни условия след продължителна употреба на нереално високи дози (10 цигари дневно). Доколкото става дума за средностатискическия потребител, канабисът може да предизвика слаба психическа зависимост и употребата му да се превърне във вреден навик. Смята се, че около 4% от потребителите имат някаква форма на зависимост. Спирането или намаляването на употребата в случаите на канабисова зависимост не изисква лекарска помощ.

Твърдението, че канабисът е “входна врата” към твърдите дроги, е необосновано. Всички изследвания, проведени през последните 60 години показват, че причинно-следствената връзка между едното и другото е твърде съмнителна. Повечето потребители на канабис нямат желание да стават наркомани и не използват други по-силни забранени наркотици. Малцината, които преминават от канабис на хероин, го правят поради липса на информация, защото са твърде глупави или просто не са в ред.

Share on Facebook

Под това название са известни стотици природни и синтетични наркотични вещества, които имат ефекти, близки до тези на опиума, или по-точно, на неговия основен активен компонент – морфина. Опиатите представляват изкуствени аналози на ендорфините (естествените молекули на щастието в мозъка); по тази причина те предизвикват бърза и силна зависимост. Употребата на думата ”опиати” като синоним на “наркотици въобще” е неправилна и подвеждаща.

Тук са изброени тези опиати, които имат по-широка употреба у нас, както и такива, които е вероятно скоро да се появят на черния пазар. Към опиатите се развива бързо толерантност, затова са посочени само началните дози; при сериозна зависимост тези дози могат да се повишат десетки пъти.

Морфинът се съдържа в опиума (10 до 20 % от сухото му тегло) и в маковата слама (до 0.5 %). Опиумът може да се пуши или поглъща, а от маковата слама се прави “чай”. За целите на медицината морфинът се извлича от мака. Най-често той се продава в ампули. Напоследък се разпространява и т. нар. MST (морфин-сулфат със забавено действие), който може да се взема през устата; той се използва при лечението на опиатната зависимост. Типичната доза на морфина е 20-40 милиграма мускулно или венозно и над 50 милиграма през устата.

Хероинът (диацетат на морфина, диаморфин) е полусинтетично производно, което се получава лесно от морфин и оцетен анхидрид. Още през миналия век хероинът бил предложен за медицинска употреба. Неговите откриватели упорито твърдели, че той е много по-безопасен от морфина; изминали десетилетия, преди лекарите да осъзнаят, че рекламата е твърде далеч от истината. Днес огромната част от хероина се произвежда, продава и консумира нелегално. Уличният хероин е твърде нечист и рядко съдържа повече от 10 процента хероин. Към него често са добавени други, по-достъпни наркотици (фенобарбитал, диазепам и пр.), които да го направят ако не по-приятен, поне по-силен. Освен това уличният хероин е пълен с всевъзможни инертни вещества (от пудра захар до талк, прах за пране и даже гипс), които го правят изключително разрушителен за вените на наркоманите. Началната доза чист хероин започва от 2 до 10 милиграма, което е приблизителното съдържание на една пазарна доза от 5 лв.

Кодеинът представлява метилно производно на морфина (метилморфин). Използва се в медицината най-вече против кашлица. Наркоманите, които се ограничават само с кодеин, са малко (обикновено го комбинират с глутетимид); най-често те го използват, за да подтиснат симптомите на абстиненцията, когато нямат нещо по-силно. При венозна инжекция кодеинът силно възпалява вените, затова се взема като таблетки – в дози от 60 милиграма и нагоре.

Лидолът (меперидин) е първия известен синтетичен опиат. Използва се в медицината като болкоуспокояващо, най-вече под формата на ампули по 20 милиграма. Появява се и на черния пазар. МРРР (обърнат лидол) е синтетичен опиат, който по ефекти е почти неразличим от хероина. Лесно се получава в нелегалните лаборатории, но не е особено чист. Основният примес в дрогата – вещество, наречено МРТР – придоби фаталната слава на един от най-коварните невротоксини, които необратимо убиват мозъчните клетки и в крайна сметка, и самите наркомани, които са вземали мръсен МРРР. По тази причина производителите на МРРР го продават като хероин, без да се впускат в излишни подробности. Още по-силно синтетично производно на лидола е РЕРАОР, който също се произвежда и продава подобно на МРРР. Нелегалният РЕРАОР, както може да се предположи, неизбежно е придружен от съответния невротоксин РЕРТР.

Фентанилът е мощен аналгетик (около 20 пъти по-силен от хероина), който намира медицинско приложение, но се появява и на черния пазар – както откраднат от болниците, така и получен нелегално. Още по-известни са някои негови производни (метилфентанил, карфентанил), които са 1 000 – 2 000 пъти по силни от хероина. Фентаниловите производни постепенно изместват истинския хероин в САЩ, Европа и Русия и е много вероятно да се появят и у нас. Продават се като синтетичен хероин, но най-често се представят за особено чист китайски хероин (китайски бял, китайский белок, china white).

Метадонът е синтетичен опиат с продължително действие (около 24 часа). У нас той е най-познат като средство, използвано в поддържащата терапия, но все по-често се намира и на черния пазар. От метадоновите производни заслужава да се спомене диконалът (дипипанон) – своеобразен шампион сред опиатите, който е способен да създаде практически неизлечима зависимост само след една-две инжекции.

Всички опиати имат сходни ефекти, като разликата е само в продължителността на действие и в необходимата доза. За наркоманите те са в значителна степен взаимозаменяеми, но хероинът все още е най-често използван; в известен смисъл той е станал стандарт.

В малки дози (приблизително 2 пъти по-малки от посочените) всички опиати предизвикват аналгезия (притъпяване на чувството за болка), без да влияят съществено на настроението и работоспособността. Именно този им ефект ги прави незаменими в медицината. В по-големи дози те предизвикват специфична опиатна еуфория, т. е. чувство за благополучие, съпроводено с приятни вълни, които се разливат по тялото. У някои хора, предимно у жените, в първия час след вземането на хероин се получава приповдигнато настроение, съпроводено с повишена активност, но повечето хора изпадат по-скоро в безметежно безразличие и отдръпване от света. Хероинът подтиска всички потребности на нормалния организъм – за храна, секс и пр. При пушене и най-вече при венозна инжекция в първия момент се получава кик – остро и краткотрайно чувство на блаженство, което повечето наркомани описват като подобно на оргазъм. След кика ефектите отслабват и постепенно преминават в дрямка.

Най-очевидният страничен ефект на опиатите е свиването на зениците (лидолът е изключение). Те подтискат дишането и причиняват запек. Опиатите разстройват месечният цикъл на жените, който може даже да изчезне напълно. При първите няколко експеримента с опиати се получава гадене и повръщане, но за нещастие тези проблеми отзвучават бързо.

В чист вид повечето опиати, включително хероина, са относително слабо токсични; смъртните дози са 10 и повече пъти по-високи от използваните. Независимо от това, добре известно е, че много наркомани умират от т. нар. свръхдоза. Причина за смъртта в тези случаи е не толкова прекомерната доза хероин или друг опиат, колкото наличието на редица други фактори – боклуците в уличния хероин, съчетаването на опиати с алкохол или други депресанти (диазепам, глутетимид и пр.), а също така загубата на толерантност, с която наркоманите не винаги се съобразяват. Смъртта обикновено настъпва в резултат на спиране на дишането; зениците са силно свити, а лигавиците придобиват синкав оттенък. Смъртта може да бъде причинена и от повръщане; опиатите подтискат рефлексите за кашляне и преглъщане и наркоманът, поел по-голяма доза, губи съзнание и вдишва в белия си дроб собствената си повръщня.

Повечето опиатни наркомани умират обаче не толкова от свръхдозите, колкото от специфичния стил на живот, в който ги вкарва тяхната дрога – липса на хигиена и интерес към собственото здраве. Венозните инжекции с абсолютна неизбежност вкарват директно в организма почти всички известни на науката инфекции, сред които най опасни са СПИН, хепатит В и С.

Опиатите предизвикват много силна зависимост, която се развива относително бързо. Зависимостта се развива по-бавно при по-умерени начини на употреба – най-бавно при поглъщане, по-бързо при смъркане и пушене, и най-бързо при венозни инжекции. Смята се, че 20 до 40 инжекции хероин, взети в разстояние на 2 – 3 седмици, със сигурност водят до ясно изразена физическа зависимост, но силното психическо влечение може да възникне още след първите няколко дози. Никой от потребителите на опиати няма намерение да става зависим, затова хероинът в началото най-често се пуши или смърка. Неизбежно обаче се развива толерантност, т. е. първоначалните дози стават недостатъчни и е необходимо постепенно да се повишават. Така се достига до най-ефективния, но и най-опасен начин на приемане на дрогата – венозно. Толерантността към опиатите може да нараства почти неограничено; известни са наркомани, които са достигали до дози, десетки пъти по-големи от началните.

Нарастването на толерантността е сигурен признак на настъпилата физическа зависимост. При прекратяване на приемането настъпват специфичните симптоми на опиатният абстинентен синдром. В леките случаи той започва с нервност, изпотяване, гадене, безсъние, настръхване на кожата (откъдето идва израза студена пуйка), болки в цялото тяло, повишено кръвно налягане и пулс, и ускорено дишане. В сериозните случаи тези симптоми се засилват до непоносимост, като към тях се добавят повръщане, диария, мускулни спазми, спонтанна еякулация и пр. Абстинентният наркоман е обсебен от мисълта за нова доза, тъй като знае, че тя ще прекрати страданията му почти мигновено. Хероиновият абстинентен синдром се засилва в първите 2 дни и постепенно отзвучава след седмица-две. Независимо от драматичността на опиатната абстиненция, вероятността за смърт е изключително малка, но теоретически не се изключва. Краткодействащите опиати (напр. лидол) предизвикват по-кратък, но още по-бурен абстинентен синдром; дългодействащите (напр. метадон) – по-слаб, но по-продължителен.

Проблемът на огромната част от опиатните наркомани като че ли не е толкова в преодоляването на абстинентния синдром, тъй като почти всички наркомани са изпадали много пъти в това състояние поради безпаричие, арест и т. н. По всичко изглежда, че основен фактор за развитието на опиатната зависимост е психическото влечение. Истината е, че ефектите на опиатите са приятни за много хора – ако не от първия път, то от втория или третия. Стремежът към повторение на изпитаното удоволствие тласка начинаещия потребител към нова доза. Същият стремеж твърде често води до това, че наркоманът, който е преодолял своята физическа зависимост, отново посяга към хероина.

Друг изключително важен фактор за честите рецидиви е откъсването на наркоманите от нормалната социална среда, тъй като сериозно зависимият от опиати постепенно започва да общува само със себеподобни. Причина за това са не опиатите сами по себе си, а фактът, че обществото гледа на опиатно зависимите като на престъпници – отношение, формирано от сензационната преса и кресливата пропаганда на неграмотни доброжелатели. Без преувеличение може да се каже, че негативните обществени нагласи са една от основните пречки за ресоциализацията на опиатните наркомани и, в крайна сметка, за тяхното успешно лечение.

Съществуват много теории за това как точно опиатите предизвикват зависимост, но за широката публика това едва ли е важно. Съществува един банален факт, доказан от опита на милиони хора по света – опиатите предизвикват зависимост, която ги поставя в изключително положение сред всички легални и забранени дроги: опиатната абстиненция съперничи по драматизъм само с алкохолната; влечението към тях възниква така бързо, както към кокаина; и е упорито както това към никотина.

Share on Facebook

Тази група психоактивни вещества често се причислява към халюциногените, но това са странни халюциногени. Характерно за тях е, че те предизвикват специфично сьстояние на дисоциация, т. е. на откъснатост от околния свят и от усещанията за собственото тяло. Това състояние трудно би могло да се нарече особено приятно, затова дисоциативните се използват повече в медицината, отколкото за удоволствие.

Фенциклидинът (РСР, сернилан) в началото се е използвал в хирургията за обща упойка, но днес производството и употребата му са нелегални. Уличните дози варират от 3 до 10 милиграма. Той може да се взема през устата, но този начин крие сериозна опасност от предозиране, затова в последното десетилетие предимно се пуши. Фенциклидинът е твърде бавен – основните му ефекти траят няколко часа, но отзвучават напълно едва след 1 – 2 дни. По тази причина, а също така поради лошата си слава, той излиза от мода в САЩ и Европа, но все по-често се появява в Русия. У нас засега се среща изключително рядко.

Кетаминът (калипсол, кетанест) е разработен като по-краткодействащ и безопасен заместител на фенциклидина. Той с успех се използва за упойка при не много продължителни операции, напр. в гинекологията, поради което много хора са изпитвали странните му ефекти, които най-ярко се проявяват при излизане от наркозата. Любителите на необичайни преживявания го предпочитат пред фенциклидина, тъй като кетаминът е с гарантирана чистота и действието му е много по-кратко. Типичните халюциногенни дози са от 100 до 250 милиграма мускулно.

Декстрометорфанът (демефан, DXM) е основна съставка на някои сиропи против кашлица. Приет в много по-големи дози, обаче, той проявява забележителна активност върху психиката. В дози около 150 милиграма той е лек стимулант и, освен това, по един специфичен начин засилва възприемането на музиката. Дози от 300 милиграма са халюциногенни, а над 500 милиграма водят до откъсване от света.

И трите описани вещества при приемане в малки дози предизвикват анестезия, т. е. постепенна загуба на усещанията от собственото тяло, а външният свят започва да изглежда далечен и чужд. Способностите за движение, говорене и мислене са силно нарушени. Големите дози водят до изпадане в състояние на летаргия, в което душата (или по-точно това, което е останало от нея) попада в един напълно нов и абсурден свят. Човек се превръща в нищожна точка без тяло и без име, която се лута объркана в нещо, подобно на тунел. Малкото сериозни изследвания на това психическо състояние подсказват, че то е вероятно идентично на състоянието, в което душата изпада при клинична смърт, а вероятно и преди истинската смърт; утехата е, че дисоциативните анестетици позволяват да се надникне в тунела при дози, които не са опасни за живота. Като цяло преживяването може да се определи като интересно и поучително – ако човек има интереси в тази област – но едва ли би могло да се нарече приятно. Халюцинации на предмети, пейзажи и пр. могат да се появят както при навлизане, така и при излизане от състоянието на дисоциация, но виденията рядко са така впечатляващи, както при класическите халюциногени.

От изброените вещества кетаминът е най-малко опасен за здравето. Използваните в медицината дози са много по-големи от халюциногенните, но даже и тогава той много рядко дава усложнения.

Декстрометорфанът сам по себе си не е много токсичен, но сиропите за кашлица, които го съдържат, имат и други съставки, които могат сериозно да увредят бъбреците, да не говорим за диарията, която заплашва всеки, погълнал цяло шише сироп. Примерно 10 % от хората имат вродена генетична аномалия, поради която ефектите на декстрометорфана продължават няколко дни, вместо няколко часа. При употреба на малки дози това е досадно и изнервящо, но ако е приета голяма доза, може да се превърне в истински кошмар.

Фенциклидинът е най-опасен, тъй като смърт може да настъпи от 100 милиграма. Известни са много смъртни случаи при неправилна дозировка, най-често сред начинаещите, които го вземат през устата. Ефектите на фенциклидина настъпват доста бавно – след около 2 часа; забавянето може да доведе някого до глупавата мисъл, че е взел твърде малка доза, вследствие на което той поглъща още няколко дози и в крайна сметка се стига до фатално отравяне. Освен този непосредствен риск, при хронична употреба фенциклидинът много по-силно уврежда бъбреците и черния дроб.

Психологическите усложнения, до които могат да доведат дисоциативните анестетици са типични за халюциногените. На първо място е опасността от неадекватни действия, особено при ниски дози, когато човек все още може да се движи и да нарани себе си или околните. Един до няколко дни след употребата им човек трудно се концентрира, мислите му текат мудно, и е с намалена работоспособност. Възможни са и внезапни дисоциативни обратни проблясъци, които могат да бъдат много травмиращи за някоя по-лабилна психика.

Трудно е да се говори за зависимост от тази група психоактивни вещества, тъй като ефектите им не предполагат особено желание за честа употреба. Огромната част от любопитковците ограничават опита си до един или най-много няколко сеанса.

Независимо, че не са твърде привлекателни за любителя-психонавт, дисоциативните анестетици предизвикват все по-голям интерес в научните среди. На първо място, те дават възможност за изследване на почти непознатите на науката дисоциативни състояния. Напоследък се появиха надежди, че те могат ефективно да се използват и при лечението на зависимостта от хероин, алкохол, кокаин и никотин.

Share on Facebook

Както показва самото им име, психоактивните вещества от тази група предизвикват състояние на объркване и халюцинации, което е много сходно с алкохолния delirium tremens. Най-популярен у нас е паркизанът, но напоследък много начинаещи психонавти, които са прочели книгите на Карлос Кастанеда (което само по себе си е хубаво), но не са помислили сериозно върху прочетеното, провеждат рисковани експерименти с различни растения, които имат подобен ефект.

Беладоната (лудо биле), блянът и татулът са известни от хилядолетия като растения, които имат медицински и мистични свойства. Те съдържат алкалоидите атропин и скополамин, които във високи дози предизвикват т. нар. атропинов делириум. Употребата на билките като халюциноген е твърде опасна, тъй като без специален анализ е невъзможно да се каже колко активни вещества съдържат, което крие голяма опасност от смъртоносно отравяне.

Паркизанът (трихексифенидил, циклодол) се използва в медицината за облекчаване симптомите на паркинсонизма (в таблетки по 2 или 5 милиграма). Той е синтетичен аналог на атропина и в по-големи дози притежава неговите психоактивни свойства. Тъй като е относително достъпен, той често се използва като халюциноген, но напоследък, с навлизането на по-интересни и по-безопасни халюциногени, употребата му постепенно намалява. Типичната халюциногенна доза на паркизана е 20 милиграма, а продължителността на ефекта е няколко часа. Често той се използва в много по-големи дози и/или в комбинация с алкохол, което е много опасно.

Хинуклидилбензилатът (QB, BZ) е друго синтетично производно на атропина, което е халюциногенно в изключително ниски дози (около 0.1 милиграм) и действа в продължение на няколко дни. Той е приет на въоръжение като психически инкапацитант (средство за предизвикване на временна невменяемост) в химическия арсенал на много армии; използва се също така в операциите на специалните служби.

Всички делирианти имат много сходни ефекти върху психиката. Те блокират рецепторите на ацетилхолина в кората на главния мозък и така нарушават възприятията и мисленето. Мозъкът постепенно изгубва контакт с околния свят и запълва недостатъчната информация със собствените си халюцинации. За разлика от цветистите видения на класическите халюциногени, делириантите предизвикват халюцинации, които са почти или съвсем неразличими от действителността. В началото човек започва да вижда типичните “паркизанови мухи”, а при по-големи дози около него се появяват и различни животни, хора и демони. Халюцинациите рядко са привлекателни, често те са банални, а понякога ужасни. Големите дози водят до пълно откъсване от реалността, при което човек общува само със света на виденията си.

Делириантите предизвикват разширяване на зеницата, често до такава степен, че човек губи напълно способността да фокусира погледа върху предметите. Други типични странични ефекти са: изсъхване на устата, затруднено преглъщане и силна мускулна релаксация – мускулите омекват. Страничните ефекти, към които трябва да добавим временна импотентност (у мъжете), неработоспособност и силно затруднено мислене (независимо от пола), изчезват напълно едва след няколко дни.

Свръздозирането води до силно повишаване на пулса и кръвното налягане, зачервяване, учестено дишане и в крайна сметка до изпадане в кома. Паркизанът е малко вероятно да доведе до смърт, но при употреба на билки рискът е твърде голям.

Основната опасност при употреба на делирианти е неадекватното поведение на човека, който трудно може да различи реалността от собствените си халюцинации, напр. може да си тръгне през прозореца или да се удави в някое езеро, обитавано от червени делфини, които искат да си поприказват с него. Малко хора са умрели от отравяне с делирианти, но твърде много са загинали или пострадали от нещастни случаи в това състояние.

Към ефектите на паркизана се резвива толерантност, но това касае повече хората, които го вземат редовно като лекарство. Психическата зависимост не е силна, тъй като повечето хора ограничават опита си да един или няколко пъти. Делириантите са най-доброто химическо оръжие за временно изваждане на противника от строя и по тази причина твърде малко хора ги ценят като източник на удоволствие.

Share on Facebook

Независимо от фрапиращата разлика в социалния статус и цената, кокаинът и амфетамините са твърде сходни по своите стимулиращи ефекти. Често наричат кокаина “шампанското на дрогите”, докато амфетамините имат скромната репутация на “кокаин за бедните”.

Алкалоидът кокаин се извлича от листата на растението Erythroxylon coca. Монополен производител на кокаин са страните от Андския регион – Перу, Боливия и най-вече Колумбия. Уличният кокаин-хидрихлорид представлява бял прах и обикновено е доста чист – над 60%, но често се предлага и по-нискокачествен продукт, който е разреден с много по-евтиния амфетамин. Цената му е от порядъка на 100 – 150 лв/грам. Кокаинът най-често се смърка и много по-рядко се инжектира. Типичната доза, която предизвиква желаните ефекти, е 20 до 40 милиграма. Крек-кокаинът, който се получава от хидрохлорида и сода бикарбонат, представлява свободна база на кокаина и може да се пуши.

Сред амфетамините най-популярните са самият амфетамин и неговото метилно производно метамфетамин, които се получават синтетично в нелегални лаборатории; на черния пазар се появява също така и ефедрин, който макар и трудно може да бъде купен от аптеките. Използваните дози са близки до тези на кокаина, но амфетамините обикновено се вземат през устата във вид на таблетки. Цената на таблетките се движи от 1 до няколко лв. Пушенето и инжектирането на амфетамини у нас се среща рядко, но е сериозен проблем в страни като Чехия. Напоследък в САЩ, Европа и Русия все по-често се предлага меткатинон (известен също така като кат или ефедрон), който има приятна миризма и може да се пуши. Меткатинонът лесно се получава от ефедрин и е няколко пъти по-силен от кокаина и амфетамина.

Кокаинът и амфетамините имат много сходни ефекти, като основната разлика е в продължителността на действието – при смъркане на кокаин то продължава не повече от 1/2 до 1 час, докато при вземане през устата на таблетка амфетамин ефектът се проявява след 1/2 до 1 час и продължава няколко часа.

Кокаинът и амфетамините са типични стимуланти – приемането им води до физическа, интелектуална и емоционална стимулация, изостряне на сетивата, повишена работоспособност, безсъние, намален апетит. Еуфорията, предизвикана от тях, е съпроводена с възбуда, приказливост и жажда за действие. При пушене или венозна инжекция ефектите им се появяват много бързо и бързо изчезват, но могат да бъдат драстични, напр. човек в това състояние може да започне да раздере кожата си с нокти от обзелата го възбуда или да получи спонтанна еякулация. При тези начини на приемане често се стига до параноя и/или халюцинации (зрителни халюцинации на дребни неприятни животни или чувство за насекоми, които пълзят по кожата). Това състояние, наречено кокаинова/амфетаминова психоза може да се появи и при хронична употреба на амфетамин през устата или при често смъркане на кокаин. Параноята често води до неадекватно и агресивно поведение, особено ако приемането на кокаин или амфетамини е съчетано с алкохол.

Най-очевидният страничен ефект на кокаина и амфетамините е разширяването на зениците. Те рязко повишават пулса и кръвното налягане, което е особено опасно за хора, които имат проблеми със сърдечно-съдовата система, и може да доведе до смърт от инфаркт, инсулт или вътрешни кръвоизливи. Твърденията, че кокаинът и амфетамините са много по-безопасни от хероина, са силно преувеличени. Статистиката в САЩ сочи, че вследствие на тяхната употреба умират може би повече хора, отколкото от хероин; напоследък и у нас има регистрирани смъртни случаи. Вероятността за смърт е най-голяма, ако те се приемат чрез пушене или венозна инжекция. Хроничната злоупотреба води до намаляване на теглото, язви вследствие на недохранването, високо кръвно, лесна възбудимост и емоционална лабилност, импотентност. Специфичен проблем на тези, които смъркат кокаин, е раздразнената лигавица на носната кухина; в тежките случаи може да се стигне до пълно разяждане на септума (преградата между ноздрите).

Зависимостта, която могат да развият потребителите на кокаин и амфетамини, силно зависи от начина на приемане. Смъркането на кокаин или вземането на амфетамини през устата относително рядко водят до сериозна зависимост. Пушенето и венозните инжекции, обаче, много бързо водят до силна зависимост. Въпросът, дали тази зависимост е само психологическа, или може да бъде смятана за някаква форма на физическа зависимост, често се дискутира в научната литература, но едва ли има някакво практическо значение. Несъмнен факт е, че има хора, които изпадат в силна зависимост от кокаин или амфетамини.

Поведението на зависимия от стимуланти е подчинено на специфична схема. Приеманите дози бързо нарастват в течение на няколко дни, но независимо от това първоначалната еуфория постепенно намалява и се замества с параноична подозрителност, която в следващата фаза е разнообразена със заплашителни халюцинации. Този цикъл завършва с неизбежна абстиненция, която не може да бъде преодоляна с вземането на нова доза. Абстинентният синдром продължава няколко дни и се изразява в отпадналост, разбитост, сънливост, повишен апетит, нарушена умствена и физическа работоспособност. Абстинентната депресия нерядко е толкова силна, че води до самоубийство. Тежестта и продължителността на абстиненцията могат да бъдат намалени с помощта на коктейли, съдържащи аминокиселини, от които мозъкът попълва изчерпаните си резерви от невромедиатори. Основен проблем на зависимия е стремежът отново да се изпитат приятните ефекти след преодоляването на абстиненцията.
Д-р Ю. Караджов

Share on Facebook

Алкохолът е дрога като всички останали, независимо какво мисли по въпроса основната част от електората. Практически всички го познават добре – при това от собствен опит. Независимо от това е необходимо той също да бъде разгледан заедно с другите наркотици – ако не за друго, за да може да бъде сравнен с тях.

Алкохолът е странна дрога. Смята се, че той е депресант на ЦНС (централна нервна система), но някои от ефектите му го отличават от другите депресанти (хапчетата за нерви).

Първият привиден парадокс е в това, че алкохолът, който несъмнено подтиска работата на висшата нервна система, у много хора води до възбуда. Обяснението е много просто: В относително малки дози той подтиска на първо място най-повърхностната и късно формирана част от психиката – задръжките. Тъй като огромната част от хората притежават повече или по-малко задръжки, това подтискане външно се проявява като възбуда. Както е казал народът: “което е на трезвия на ума, това е на пияния в устата”. Според характера си едни започват да пеят, други стават любвеобилни, а трети налитат на бой. Тези последните са най-опасни; 2/3 от убийствата у нас са извършени в пияно състояние. В този смисъл алкохолът е дрога на насилието номер 1 на всички времена и народи.

Останалите ефекти на алкохола – мускулна релаксация, двигателни и говорни затруднения и пр. – са твърде познати, за да има смисъл да се обсъждат.

В големи дози той води до смърт по същия начин, както и хероина: спиране на дишането и евентуално удавяне в собствената повръщня. И в това отношение алкохолът е абсолютен шампион сред всички легални и нелегални дроги: почти всеки ден у нас някой умира от свръхдоза алкохол, т. е. от препиване.

При хронична употреба алкохолът – пак най-силно сред известните наркотици – уврежда почти всички вътрешни органи; на първо място черния дроб, сърцето и мозъка. Сериозните пияници страдат от т. нар. синдром на Вернике-Корсаков, който се характеризира със сериозни поражения на мозъка, водещи до бели петна в паметта. Даже при прекратяване на употребата му, няма шансове за пълно възстановяване на интелектуалните способности.

Алкохолът води до силна физическа зависимост, но, за разлика от другите депресанти, тя се формира относително бавно – в течение на години. Леките форми на алкохолната абстинеция се характеризират с напрегнатост, нервност, безсъние, треперене, изпотяване. В тежките случаи тези симптоми се усилват до непоносимост, като към тях се добавят объркване и тежки, мъчителни халюцинации – това е т. нар. delirium tremens. Мускулните спазми, подобни на епилептичните, могат да доведат до смърт, ако не се вземат спешни медицински мерки.

Ако някой започне да твърди, че алкохолът е по-безвреден от забранените дроги, не му вярвайте. От друга страна, в най-изисканите си форми (според вкуса това може да бъде Каберне-Совиньон от с. Оряховица, Старозагорско или 12 годишно уиски) той е едно от нещата, които дават на живота цвят, вкус и аромат. Ако се пие в умерени дози.

Share on Facebook

Текста по- долу е от брошура, която написах за UMASS. Целта му е да изобличи някои от абсурдните твърдения на тема “марихуаната е лоша за вашето здраве точно колкото и цигарите”, както и да нанесе няколко незначителни (но добре насочени) удара по тютюневата индустрия.

Брайън Джулин, UMASS (Масачузетски университет – филиал Амхърст)

бел. ред.: текстът е писан през 1993 и описва основно положението в САЩ. Днес контролът върху тютюневите компании е малко по-строг, а търпимостта към пушенето на обществени места – по-малка; но научните факти остават в сила. Цигарите не са станали по-малко вредни, каквото и да твърдят производителите им – както в САЩ, така и в България.

Значи си мислихте, че катранът причинява рак…

Помислете отново. Производителите на цигари ще ви карат да вярвате във всичко, стига да продължавате да купувате продуктите им. Истината е, че въпреки че неразтворимите катрани повишават риска да се разболеете от рак на белите дробове, истинската опасност е радиоактивността.

Според Everette Koop, (бивш секретар по здравеопазването на правителството на САЩ) радиоактивността, а не катрана, е причината за поне 90% от всички случаи на рак на белия дроб, свързан с пушене. Тютюнът, отглеждан в Америка, се тори с фосфати, които са богати на радий 226. Освен това много почви имат естествено високо съдържание на радий 226. Радий 226 се разпада на два елемента с дълъг живот – олово 210 и полоний 210. Тези радиоактивни елементи се извличат от почвата и преминават към власинките по тютюневите листа.

Проучванията показват, че олово 210 и полоний 210 се натрупват в телата на хората, изложени на цигарен дим.
Данни от 1970 година показват, че пушачите имат три пъти повече от тези елементи в долните части на дробовете си от непушачите. При пушачите още се откриват натрупвания от олово 210 и полоний 210 в техните скелети, въпреки че няма проучвания, които да свързват тези депозити с рак на костите. Полоний 210 е единственият компонент на цигарения дим, който самостоятелно предизвиква тумори както е доказано при експерименти с вдишването му от животни.

Когато пушач вдиша цигарения дим, белият му дроб реагира, формирайки възпалени области в бронхите. Всякакъв вид дим предизвиква този ефект. Въпреки че тези раздразнени места са считани за пред-туморни поражения, те са напълно естествена защитна система и обикновенно изчезват без вредни ефекти.

Неразтворимите катрани в тютюневия дим могат да забавят този заздравяващ процес, прилепвайки към поразените места и дразнейки допълнително дробовете. Заедно с това тютюневия дим кара бронхите да се свиват за дълъг период от време, което пречи на белият дроб да се изчисти от тези остатъци.

Полоний 210 и олово 210 в тютюневия дим имат тенденция да се натрупват по разклоненията на бронхите. Когато пушенето продължи за дълъг период от време, депозитите от радиоактивни елементи се превръщат в радиоактивни “горещи точки” и остават в разклоненията с години. Полоний 210 излъчва алфа-радиация, която доказано причинява рак. Тъй като полоний 210 има полуживот от 21.5 години, той може да изложи на опасност бивш пушач години след като пушенето е прекъснато. Експерименти, измерващи нивото на полоний 210, направени на починали от белодробен рак, показват че нивото на действие на “горещите точки” е принципно същото при пушачи и бивши пушачи, дори когато бившите пушачи са се отказали пет години преди смъртта си.

Повече от половината радиоактивни материали, отделяни при горене на цигара, се освобождават във въздуха, където могат да бъдат вдишани от непушачи.
Доказано е още, че тютюневият дим може да спомогне преносимите по въздуха радиоактивни частици да се събират в дробовете както на пушачи, така и на непушачи, които са изложени на вторичен дим. Проучвания при уранови миньори, които показват повишен риск от белодробен рак, дължащ се на излагането на радон при пушачите са повторени отново, за да измерят риска от радиоактивен белодробен рак от радон във въздуха в затворени помещения. Оказва се, че тютюневия дим играе ролята на вид “магнит” за преносимите по въздуха радиоактивни частици, карайки ги да се натрупват в дробовете ви вместо в мебелите. (Пушенето на затворени места повишава многократно риска от рак на белите дробове.)

Изчислено е, че крайното натрупано излагане на алфа-радиация от пушач до неговата 60-годишна възраст, употребяващ по кутия цигари на ден в затворено помещение, е 38 от 97 rad. (Две кутии на ден донасят до 143 rad, а непушачите поемат не повече от 17 rad.) Излагане на 1 rad на ден се равнява на 1% риск от белодробен рак (по най-ниските критерии).

Не пушете. Или ако ако все пак пушите го правете по малко, навън и често взимайте участие в дейности, които ще изчистят дробовете ви.
Тютюнът от Индия съдържа наполовина по-малко радиациоактивни елементи от този, отглеждан в САЩ.

Да надмогнеш никотиновия навик не е никак лесно и никой не може да има тези претенции към вас.
Много често физическата зависимост е подсилена от емоционални и психологически нужди. Запълването или примиряването с тези нужди може да ви вдъхнови и да ви даде свободата, за да успеете.

Най-вече се информирайте, дори информацията да е обезспокояваща.
Вероятността да бъдете привлечени от реклама на тютюн е много по-малка щом веднъж сте се запознали с фактите.

Никотинът,
активното вещество в тютюневия дим, от много време е известен с високото си ниво на пристрастяване. Всъщност лекарите и фармаколозите не са стигнали до консенсус по въпроса кое причинява по-голяма зависимост – никотина или хероина.

Физическа зависимост
се появява когато даден химикал стане жизнено важен за тялото или функциите на метаболизма. С други думи, когато за едно вещество се каже, че причинява физическа зависимост, се разбира, че продължителната му употреба изгражда толерантност в организма до степен, при която непоследователното му използване причинява негативни странични ефекти. Наричани “абстинентни симптоми”, те могат да бъдат изразени чрез безпокойство, стрес, наранявания, депресия и физически състояния като треперене или повръщане. Добре би било да избегнете тези последствия като не използвате веществата, които ги причиняват.

Никотинът също така е и токсин (може да бъде смъртоносен, ако бъде поет в големи количества). Доказано е, че никотинът има неблагоприятен ефект върху сърцето и кръвоносната система, че причинява свиване на вените и артериите, което от своя страна може да доведе до припадък или сърдечен удар. Всъщност никотинът е толкова отровен, че пушачи, пренебрегнали съветите дадени от лекарите си, продължавайки да пушат докато използват лепенки за отказване на пушенето, успяват да предозират и умират от сърдечен удар.

Много хора мислят, че пушенето на марихуана е толкова вредно, колкото пушенето на цигари, но това не е така. Тези, които твърдят че марихуаната е еквивалентна с тютюна, са неинформирани. Благодарение на усилията на няколко различни федерални агенции с цел да обезсърчат употребата на марихуана през 70-те, правителството, напълно в духа на т.нар. “reefer madness” провежда няколко предубедени проучвания, направени така, че резултатите да отъждествяват пушенето на марихуана с пушенето на тютюн или дори да го изобличат като по-опасно.

Например изследванията върху канцерогенността на катрана, проведени в Бъркли в края на 70-те, заключват, че “марихуаната е 150% по-канцерогенна от тютюна”. Това откритие е базирано единствено на съдържанието на катран в листата на марихуаната, сравнено с това в тютюна, като радиоактивността не е била взета под внимание. (Катраните в конопа не съдържат радиоактивни вещества).

Освен това не е било взето под внимание, че:
• Повечето пушачи на марихуана пушат главите (съцветията), а не листата на растението. Главите съдържат само 33% катрани от тези в тютюна.
• Пушачите на марихуана не пушат почти навсякъде като пушачите на тютюн заради психоактивните екефти на канабиса.
• Нито един случай на белодробен рак не е бил еднозначно свързан с употребата на марихуана.
• Канабисът, за разлика от тютюна, не причинява стеснения на малките въздушни пътища в дробовете.

Всъщност, марихуаната е доказана като препарат, който действа очистващо на дробовете и даже разширява въздушните канали, с които влиза в контакт. Именно затова много хора, страдащи от астма, търсят облекчение чрез марихуаната. Лекарите приемат, че в този случай марихуаната може да бъде по-ефикасна от всички лекарства на пазара. Изследвания доказват, че благодарение на свойството на марихуаната да изчиства дробовете от дима и всички вещества, които го замърсяват, тя всъщност може да намали риска от емфизема, бронхит и рак на белите дробове.

В някои области пушачите на марихуана доказано надживяват непушачите с до две години. Пушещите умерени и високи дози тютюн ще живеят от седем до десет години по-дълго, ако освен това пушат и марихуана.

Канабисът е много различен от тютюна
поради факта, че не съдържа никотин и съответно не води до пристрастяване. Психоактивното вещество в марихуаната, THC, е нарочено като причинител на мозъчна и генетична вреда, но всички тези изследвания са опровергани. Всъщност дори и Francis Young, административен съдия в DEA, заяви, че “марихуаната в естественият си вид е много по-безопасна от много храни, които обикновенно използваме“.

Обезпокоителното покрай цялата тази информация е, че мнозинството в Америка все още не е запознато с риска от радиоактивност от цигарите. Всъщност много лекари, учени и здравни администратори или никога не са чували за полоний 210, или просто го считат за поредната страшна история.

Защо е толкова трудно тази информация да се възприеме? Когато проучванията за първи път се появяват през късните ‘70, много списания не са имали възможност да отпечатат статии, защото главните им рекламодатели, компаниите за производство на цигари, ги заплашили да изтеглят предоставените им средства, ако публикуват фактите. Въпреки че новините по кабелните телевизии повдигнали темата, на практика нищо не е излязло в пресата. Тези, които чули информацията, били силно притиснати да покажат подкрепящи доказателства и в крайна сметка били убедени, че няма нищо, за което да се тревожат.

Силата на тютюневата индустрия да потулва информация
се простира много отвъд списанията. Тютюневото лоби в Конгреса от десетилетия осигурява субсидии и се бори срещу законите, предлага изследване, което може да нарани американската тютюнева индустрия. Тютюневите интереси на практика са обхванали Сената и местата там, тъй като много субсидии за кампаниите идват именно от тютюневите печалби. Парите от тютюневият бизнес освен това отиват и към фондови организации като the Partnership For A Drug Free America, която приема остър дневен ред срещу дрогата като все още не включва алкохола и тютюна (твърдейки, че те са безвредни).

Например през 1984 година се приема закон, който цели производителите на тютюн да предоставят на обществото списък с веществата, причиняващи зависимост, които са използвани при производството на цигари. Този списък сега е в Отдела по Здравни и Човешки Услуги с условието, че не може да бъде показван на никой друг.

В миналото много компании са били извесни с това, че добавяли различни химикали в цигарите за аромат, като много от тях поддържали ниво на зависимост. В Англия подобни химикали съдържат ацетон и терпентин както и още вещества, за които са знае, ча се канцерогенни.

Тютюневите компании спорят, че разкриването на техните “тайни съставки” ще намали конкурентноспособността им. Всъщност когато в Канада се появява закон, задължаващ списъка да бъде достъпен за всички, една голяма компания преправя рецептата си за цигари внасяни в Канада; друга изтегля продукта си от страната изцяло.

Тютюневите компании нямат правото да тровят хората.
Не им се доверявайте. Намерете информацията, от която се нуждаете, за да вземете собствено решение и върнете властта у хората.

Друг разрушителен ефект от войната с наркотиците са необоснованите мерки взети като резултат от т.нар. “reefer madness”. Заради дългата параноя срещу пушенето на марихуана, започнала през 1930, много агенции прилагащи закона започват да цензурират и ограничават културата на марихуаната по всички възможни начини. Това включва забраната на различни аксесоари (лули, листчета и т.н.)

Водните лули, или така наречените “бонгове” са много често мишената на подобни усилия. Твърдейки, че водните лули са направени, за да позволят на пушачите на марихуана да вдишват “опасния” дим от марихуана по-дълбоко в дробовете си, в много щати се появяват закони, контролиращи продажбата, производството и притежанието на подобни предмети поради “здравословни” причини.

Тъжният факт е, че водните лули доказано са изключително ефикасни при премахване на вредните материали от дима преди да достигне дробовете. Те също така омекотяват дима и предпазват дробовете от нараняване и дразнене.

Фактически законите срещу водните лули вредят на всички пушачи, такива на коноп и тютюн, като пречат на развитието на по-безопасни начини на употреба.

Библиография:
(радиоактивност)
E.A. Martel, “Alpha Radiation Dose at Bronchial Bifurcations
от Indoor Exposure to Radon Progeny”, Proceeds of the National
Academy of Science, Vol. 80, pp. 1285-1289, March 1983.

Naoimi H. Harley, Beverly S. Cohen, and T.C. Tso, “Polonium 210:
A Questionable Risk Factor in Smoking Related Carcingenisis.”

“Radiactivity: the New-Found Danger in Cigarettes,” Reader’s
Digest, March 1986.

“Would You Still Rather Fight Than Switch?,” Whole Life Times,
Mid-April/May 1985.

(тайни съставки)
What Goes Up In Smoke?, Nation, December 23, 1991

Share on Facebook

Познавай веществото си.
Познавай доставчика си.
Познавай тялото си.
Познавай ума си.

Често се казва, че действието на психоактивните вещества се основава на три фактора – дрога, обстановка и установка (drug, set & setting). Това означава, че специфичното въздействие на дадено вещество се комбинира с влиянието на околната среда и текущото състояние на употребяващия (което може съвсем условно да се раздели на психическо и физическо), за да образува психоактивното въздействие.

Очевидно е, че на един и същ човек различните вещества ще действат различно, ще имат своите характерни ефекти и своите специфични прагова, типична и летална доза. Явно е и, че различните хора имат различна чувствителност (прагова доза), евентуално свръхчувствителност (алергия), и различна поносимост (толеранс) към действието на едно и също вещество, различен метаболизъм (обмяна на веществата, включително психоактивните), както и различна склонност към изграждане на зависимост.

От ежедневието е известно, че комбинирането на два или повече психоактивни препарата води до общ ефект, който рядко е проста алгебрична сума от отделните им действия. Резултатът от взаимодействието може да бъде засилване или отслабване на сумарния ефект, тогава съответно говорим за суперадитивност или за антагонизъм. Типичен пример за първия ефект е нарастването на токсичния ефект на опиатите при комбиниране с алкохол, а за втория – взаимното неутрализиране на някои от ефектите в сместа от кокаин и хероин. (Впрочем, при типичната употреба на спийдбол вредните ефекти на кокаина и хероина обикновено се засилват.)
Това, което нерядко се пропуска, е че една и съща дрога в едно и също количество може да въздейства по различен начин на един и същ човек в зависимост от начина на употреба, от общото и моментното му състояние, от очакванията и нагласите му, от настроението и здравното му състояние, от условията и контекста на употребата, от мястото на употреба и от характера и състоянието на околните хора, от отношението на употребяващия към тях и от тяхното отношение.

Това е особено изявено при вещества и препарати, които действат преимуществено на ума и по-слабо на тялото (доколкото подобно разграничение е смислено), като например марихуаната и халюциногените, но е налице и при опиатите, а в по-общ смисъл – на практика при всяко нещо, което влияе върху човешкия ум – от фитнес тренировката и алпинизма през посещаването на концерт и секса до медитацията.

Пушещите тютюн например несъмнето правят разлика не само между по-силна и по-слаба цигара (доза) и между по-бързо и по-бавно изпушена цигара (начин на приемане), но също и между една цигара на гладно и на пълен стомах (телесна установка), между една цигара сутрин или вечер (физиологически и психически разлики); между цигара с кафето и цигара с бирата (взаимодействия), между цигара в условия на стрес или в спокойно състояние (психическа установка), между първата и последната цигара за деня (натрупване на веществото и/или ефекта, очаквания), между първата и последната цигара от кутията (нагласа) и т.н.
Употребяващите алкохол пък са наясно с разликите между това да пиеш на екс или табиетлийски, на гладно или с мезе, с шефа си, с непознати или с приятели (обстановка).

Нека сега разгледаме влиянието на различните фактори поотделно и в комбинации.

ЛИЧНИ ОСОБЕНОСТИ

Личните физически особености имат съществено значение за психоактивното въздействие. Телесното тегло е от най-голямо голямо значение. Очевидно, дозата за човек с тегло 40 кг ще бъде 3 пъти по-ниска, отколкото за човек с тегло 120 кг. (по-подробно за дозите виж по-долу)

Общото състояние на организма също е важно – физически тренираните индивиди понасят по-добре негативните ефекти от психоактвните вещества, справят се по-добре със случаите на предозиране, по-рядко изпадат в неприятни състояния (като параноя или махмурлук), по-добре контролират дишането си и т.н. Дори и при хора, които не спортуват активно, умерените физчески натоварвания повишават издръжливостта; а движението (в повечето случаи) помага за по-бързо метаболиране и отделяне на приетото вещество.

Общата диета или типа на последното прието ястие също оказват влияние върху състоянието на организма; както и в общия случай, по-леката храна е по-доброто решение, а при употреба на опиати или силни халюциногени въздържането от хранене няколко часа преди приема на веществото е препоръчително.

Опитът от използването на различни психоактивни вещества спомага за по-доброто им понасяне; например паническите реакции в резултат на употреба на канабис се срещат най-често сред неопитните потребители. Това явление не бива да се бърка с привикването или със създаването на толерантност или кръстосана толерантност към ефектите на веществата, а отразява по-скоро процеса на приучаване да се приемат спокойно променените състояния на съзнанието.

ДОЗА

За психоактвните вещества се дефинират няколко вида доза, като разликите между тях са съществени и жизненоопределящи. Дозите обикновено се дават в тегловни единици на килограм от телесното тегло, напр. mg/kg. Изключение е алкохолът, чииито дози обикновено се определят като хилядни части (промили) от теглото на тъканите в тялото, които го абсорбират, в частност кръвта.

Праговата доза е индивидуална, това е количеството, при което у индивида се наблюдава даден ефект (в частност психеделичен); а ефективната доза (ED50) е по-скоро статистическа, това е дозата, при която ефекта се наблюдава при 50% от изследваните индивиди. Очевидно е, че тези дози зависят от вида на веществото, особеностите на индивида, установката и обстановката; но праговите и ефективните дози за различните ефекти на едно и също вещество могат да са различни, типичен пример са различните ефекти от различно количество алкохол.

Терапевтичната доза пък е тази, която предизвиква даден лечебен ефект, например болкоуспокояващ при морфина. Обикновено по-голяма от нея е типичната доза при употреба за удоволствие (recreational use) или при зависимост, а в последния случай – често много по-голяма.

Леталната доза (LD50) за едно вещество е тази, при която настъпва смъртта на 50% от опитните екземпляри, като често е много трудно да се изследват количествата, които предизвикват този ефект у хора. Затова и леталните дози за хора на някои вещества не са точно установени. Естествено, настъпването на смърт също зависи от множество фактори, свързани с индивида и средата.

Освен с дозата, психоактивните вещества се характеризират и със своята ефективност, това е максималният ефект, който може да се постигне с дадено вещество.

Често в разговорния език се ползва терминът “сила“, който активно се използва и в науката (potency). Тази сила няма нищо общо с вредните ефекти или в потенциала за формиране на зависимост. Обикновено във всяка група дроги има една, която служи за стандарт: морфинът сред опиатите; мескалинът сред халюциногените и пр.. “По-силни” са тези дроги, които предизвикват типичните ефекти, характерни за дадената група дроги, в по-ниски дози от стандарта. По този начин могат да се сравняват само дроги с качествено сходни ефекти, напр. можем да кажем, че при пушене или венозна инжекция хероинът е 2 до 5 пъти по-силен от морфина, но не е коректно да сравняваме хероина с канабиса, тъй като ефектите им са съвършено различни.

Отношението на леталната към терапевтичната доза пък се нарича терапевтичен показател, веществата с по-висок терапевтичен показател се считат за по-безопасни, такива са например канабиноидите (активните вещества в марихуаната) и някои от най-силните халюциногени, за които не са известни случаи на смърт в резултат на свръхдоза.

МЕТОД НА ПРИЕМАНЕ

Психоактвините вещества могат да се приемат по разннобразни начини. Най-съществената разлика мужду тях се състои в скоростта, с която веществото навлиза в организма, съответно в кръвта и мозъка. Най-бързо това става при венозната инжекция, почти толкова бързо при пушене, по-бавно при мускулно и подкожно инжектиране, смъркане и дъвчене, а най-бавно при поглъщане – от половинчас до час и половина след приема. (само в сериалите хапчетата действат веднага

Скоростта на навлизане на веществото в мозъка е определяща за характера на въздействието. По-рязкото навлизане естествено съответства на по-рязко настъпващи ефекти, например т.нар. хероинов кик при инжекционна употреба; съответно внезапната промяна в състоянието на съзнанието носи по-голям риск от реакция на паника или параноя, или дори на колапс. Обратно, по-бавното навлизане носи по-малко рискове за съзнанието и тялото; особено видно е това при разликите между пушенето и яденето на марихуана – в последния случай параноичните и въобще негативните реакции се срещат изключително рядко.

Разните дози също зависят от начина на приемане. Така по-бързото навлизане в мозъка прави ефективни по-малките количества, затова и хероиноманите преминават от пушене или смъркане към инжекционна употреба. Методите, при които веществото преминава през храносмилателната система, са най-неефективни, защото ензимите в стомаха, червата и черния дроб разграждат голяма част (понякога до 100%) от приетото количество (та нали това им е работата).

Инжекционната употреба е свързана с най-много вредни последствия. Примесите в уличната дрога, ниската хигиена и различните заболявания са основната причина за смърт при инжекционно употребяващите. Дори и в клинична обстановка многократните инжекции водят до усложнения, тъй като човешките вени просто не са устроени да издържат на дупчене.

Пушенето също е един от най-мръсните начини за прием на вещества. Първо, голяма часто от активното вещество изгаря; но което е по-съществено, димът съдържа стотици други вещества, много от които са токсични или канцерогенни.

НАСТРОЕНИЕ, НАГЛАСА И САМОВНУШЕНИЕ

Психическата нагласа също има важен принос за характера на психеделичното изживяване. Негативните очаквания обикновено водят до негативни резултати; това в крайна сметка важи не само за приемането на психоактвни вещества. Страхът от неизвестното, от проблеми с близките или властите, стресът и заместването на надеждната информация с митове, комбинирани с психоактивното въздействие нерядко прерастват в параноична реакция или дори налудност. Неприятните изживявания под въздействието на халюциногени, известни като “лоши пътувания” (bad trips) са най-често резултат именно от такива нагласи.

Напротив, позитивната нагласа, ведрото настроение и познаването на ефектите на веществото обикновено водят до приятни изживявания; тук е удачно да се спомене алкохола, който подтиска подтиснатите и развеселява веселите.

Всички автори, писали за халюциногени, неизменно съветват, че “Само този, който е здрав, щастлив, цялостен, изпълнен с надежди; с чувство за хумор, който живее на високи обороти, може да търси това преживяване. Този елитаризъм е напълно самоопределен. Ако не сте самоуверен, самоизбран – моля Ви, откажете се.” (Т. Лиъри)

Очакванията за характера на психоактивното въздействие също имат голяма роля. Пушещите марихуана понякога си погаждат следния номер – подменят току-що свитата цигара с тютюнева и се забавляват, като гледат как по-неопитните пушачи видимо изпитват ефектите на марихуаната само в резултат на очакванията си.

Теорията за самоизпълняващите се пророчества е особено валидна що се отнася до употребата на психеделици. Това означава, че предварителните очаквания, чутите отзиви за ефектите на веществото, разпространените митове и т.н. могат дотолкова да повлияят върху преживяването, че да станат по-важни от самите ефекти. Някои биха го нарекли самохипноза.

НАГЛАСИ И ОКОЛНА СРЕДА

Тук има неизменно правило – употребата в условия на умора и стрес, в състояния на психическа или физическа слабост, в непозната или несигурна обстановка, със случайни непознати или не-приятели и т.н. ВИНАГИ води до по-лоши усещания. Голяма част от свърдозите при прием на хероин са не толкова в резултат на поемането на по-голямо количество, колкото на неприятните или стресиращи условия на употребата в нова обстановка. Дори и веществата, които по принцип предизвикват отпускане и емпатия, могат да доведат до неприязън и параноя, когато употребяващият е в среда, която не разпознава като приятна и приятелска.

КОМБИНИРАНЕ НА ВЕЩЕСТВА

Комбинирането на различни психоактивни вещества обикновено се подчинява на зокона на Мърфи, т.е. най-често приятните ефекти се заглушават взаимно, неприятните се усилват, а токсичността се увеличава; естествено има и изключения. Това правило важи и за комбинациите между психоактивно и “непсихоактвно” вещество, например добавките в уличния хероин практически винаги усилват токсичноста му.

ТОЛЕРАНТНОСТ

Толерантността най-често се обяснява като поносимост към ефектите на дадено вещество, т.е. с продължителната употреба обикновено дозата, необходима за постигане на даден ефект се увеличава, често многократно. Трябва да се помни, че изграждането на толерантност е различна за различните ефекти на едно вещество. Типичен пример е хероинът, който предизвиква гадене, еуфория и свиване на зениците; към първия ефект толерантност се създава бързо, към втория – бавно, а към третия никога. Толерантността се изявява по-слабо към токсичните ефекти и по-силно към търсените психоактивни такива, затова с времето личната типична доза може опасно да се доближи до леталната.

Съществува и т.нар. кръстосана толерантност – когато приемането но едно вещество създава толерантност към ефекта на всички други вещества от същия тип, дори ако човекът никога не ги е взимал. Например толерантността към хероин автоматично води до толерантност към всички опиати.

Важно е да се помни, че толерантноста не е константна – тя се променя с времето, намалява и изчезва при спиране на употребата (така някои хероиномани отвреме-навреме изкарват кратки курсове на лечение без да имат намерение да спират, а за да понижат дневната доза и съответно разходите си) и силно зависи от здравното състояние, нагласите и околната среда.

Дълговременната употреба обикновено изтощава тялото, тогава говорим за повишена чувствителност. Например дългогодишните алкохолици (с болен черен дроб, недохранени и т.н.) се напиват от минимални количества, които въздействат много по-слабо на здрав човек.

По отношение на толерантността марихуаната представлява по-особен случай. Повечето й потребители съобщават за обратна толерантност, т.е. с времето се научават да изпитват ефектите й с все по-малки количества. Така с времето голяма част от тях сами прекратяват употребата и се приучават да изпитват подобни ефекти без да употребяват. Има данни, че се наблюдава и обратна кръстосана толерантност, т.е. смяната на употребявания сорт коноп води до намаляване на толерантността.

по материали от “Наркотиците…” на Ю. Караджов и erowid.org

Share on Facebook

За терминологията – дрога, наркотик или психоактивно вещество?

За познанията на дадено общество или индивид можем да добием представа като разгледаме езиковото му богатство. Така и по развитието на термините, описващи психоактивните вещества и техните въздействия можем да съдим за еволюцията на научното и популярното познание по тази тема.

В исторически план можем да проследим как прекалено общите и доста неточни упойващо вещество, опиат и наркотик постепенно биват иззмествани от по-частни термини, описващи не само химическата структура и психофармакологичното въздействие, но и причините и последствията от употребата на съответните вещества и препарати. Нещо повече, доколкото наличните понятия определят границите на възприемане и осъзнаване, то и развитието на терминологията е свързано с развитието на разбиранията ни за начините, по който функционират телата и умовете ни.

Думите, използвани за назоваване и описване на психоактивните вещества винаги са били обект на спорове, както вероятно и повечето термини, отнасящи човешката психика. Дори самото словосъчетание “психоактивно вещество” е на практика леко неуместно, защото фактически тези вещества оказват влиянието си не върху психиката, а върху определени рецептори в нервната система, което поставя въпроса за уточняване на границите между тяло и съзнание, а това определено не е в темата на този текст.

Все пак е безспорно, че тялото и съзнанието са неразривно свързани и следователно всяко вещество, което взаимодейства химически с други вещества или физически с клетъчни структури в организма (а това означава – от захар и сол до алкохол и морфин), ще оказва влияние и върху психиката; видно е и че дори храната, която приемаме, ще има значение не само за здравното, но и за психичното ни състояние.

“Вещества, променящи съзнанието” може би е най-точната и изчерпателна фраза, но вероятно поради дължината си не е добила разпространение. Словосъчетанието “психоактивни вещества” е по-кратко и заедно с това напълно адекватно, но все пак не се е наложило, може би защото не звучи достатъчно скандално и плашещо за нуждите на популярните медии.

ДРОГА И НАРКОТИК
Когато се визират всички психоактивни вещества най-често се ползват думите дрога и наркотик.

Терминът дрога идва от фармацевтиката, където преди е означавал всяко прахообразно лекарство, а днес още по общо – всеки препарат, получен от растение или животно. Така дроги са например стръковете от мащерка, цветовете от липа и корените от папрат, или дори свинската мас. В някои източници “дрога” се ползва като синоним на “лекарствено средство”, което пък е всяко вещество, което, прието в организма, може да промени една или повече негови функции.

В английския език drug означава просто лекарство (без значение естествено или синтетично), но в българския и най-вече в обикновен разговор под “дрога” често се разбира “вещество, което променя съзнанието” или по-често дори “вещество, което е забранено от закона“. Така дрога биват наричани марихуаната и хероинът, но почти никога цигарите или алкохола, въпреки че очевидно отговарят на фармакологичната дефиниция.

Някои автори поставят и разграничение между твърда и лека дрога, като обикновено под “твърди дроги” се визират опиатите и силните стимуланти, а “лека дрога” бива наричана най-често марихуаната. Това разделяне обикновено пропуска да спомене никотина и алкохола, които в статистически аспект несъмнено нанасят по-тежки социални и здравни вреди от “твърдите дроги”. В крайна сметка основанията за такова делене са най-малкото неясни и със сигурност недобре аргументирани, така че тук няма да го ползваме.

Исторически наложеното значение определя за наркотици само веществата, добити от опиум (т.е. естествени опиати – морфин, кодеин, тебаин), техните полусинтетични производни (хероин, налорфин, дилауид) и накрая изцяло синтетичните опиоиди (метадон, лидол, MPPP, фентанил).

В строго медицински смисъл обаче, наркотикът е вещество, което предизвиква наркоза (т.е. състояние на предизвикан сън). Така освен изброените опиати наркотици ще са и барбитуратите, и на практика всички вещества, подтискащи нервната дейност и/или причиняващи сън – от алкохол до транквиланти, но и също и ендогенни вещества като мелатонина.

Законовата дефиниция за наркотик често е съвсем различна от наложената по силата на традицията или определената от науката, ето например какво гласи българският закон:
“Наркотично вещество” означава всяко упойващо и психотропно вещество, включено в приложения № 1, 2 и 3 на този закон. Наркотично вещество е и всяко друго природно и синтетично вещество, включено в приложения № 1, 2 и 3 на този закон, което може да предизвика състояние на зависимост и има стимулиращо или депресивно въздействие върху централната нервна система, предизвиква халюцинации или нарушения на двигателната функция, мисловната дейност, поведението, възприятията и настроението, както и други вредни въздействия върху човешкия организъм.

Така към класическите наркотици в легалната дофиниция се причисляват стимулантите, халюциногените, а също и вещества, които не спадат към никоя от тези групи, но са забранени по силата на традицията, като например канабиноидите в марихуаната. Доколко терминологията в закона съответства на нивото на познание на съвременната наука е тема, достатъчна за отделно изследване, но и за неспециалиста е видно, че законодателят говори на различен език от учения или журналиста.

Към тези значения естествено следва да се добави и популярния смисъл на “наркотик“, който е и най-широк – в ежедневието често така се означава всяко вещество, което променя психиката и/или създава зависимост; и в един по-общ смисъл дори всяко поведение, което носи риск от изграждане на зависимост; така към наркотиците се причисляват и препарати като тютюна и кафето, храни като шоколада и занимания като хазарт и алпинизъм.

ИСТОРИЯ
В по-старата литература се срещат словосъчетания като психотропно вещество, психозомиметик и дори токсикомания. Последното се дава като болестно състояние на зависимост към психоактивни вещества, което очевидно е безсмислица, тъй като никой (пък бил той и зависим) не търси съзнателно именно токсичните свойства на описваните вещества и препарати, или поне със сигурност не повече от веднъж в живота си. Много от ползваните вещества (най вече канабиноидите в марихуаната и най-силните психеделици) пък са толкова слабо токсични, че дори не е известна смъртоносната им доза, която иначе е определена за абсолютно всяко вещество – от готварска сол до калиев цианид.

Психотропен би трябвало да означава просто променящ (или обръщащ) психиката, но традицията е наложила думата да се ползва основно за случаите, когато това действие е предизвикано против волята на субекта и има неприятен характер, например в резултат прилагането на химическо оръжие.

Думата психозомиметик (наподобаващ психоза) пък много добре илюстрира разпространеното в миналото вярване, че ефектите от приемането на халюциногени наподобяват разните болестни психози, докато всъщност връзката между тези състояния е прекалено повърхностна и не се съгласува със съвременните постижения в науката.

Голяма част от ранните изследвания на психоактивните средства отразяват и пристрастните възгледи на своите автори, които често изпадат в необективни размисли за моралните аспекти на употребата. Така използванните термини нерядко (и особено що се отнася до халюциногените) са следствие от виждането, че едва ли не всяка употреба на психоактивно средство е признак/резултат на някакво психично заболяване, или пък причинява такова; това си личи в думи като наркопатия и вече споменатата токсикомания. Дори и все още широко ползваният термин злоупотреба (наместо по-коректното вредна употреба) внася подобен морализаторски привкус – след като за непредубедения наблюдател е повече от ясно, че употребяващите нито целят зло, нито се стремят към зловредните странични ефекти на психоактивните вещества (освен когато целта на употребата е самоубийство, но пък тогава никой не говори за злоупотреба).

КЛАСИФИКАЦИЯ СПОРЕД ВЪЗДЕЙСТВИЕТО
Две големи групи психоактивни вещества се определят от ефектите, които оказват върху нервната система на “ниско ниво” и ефектите им върху психиката в общи линии съответстват на влиянието им върху предаването на сигналите в отделните нерви – стимуланти и депресанти.

СТИМУЛАНТИ
Стимулантите са веществата, които възбуждат симпатичната нервна система, а в по-общ смисъл – които увеличават активността на тялото и създават усещане за бодрост и повишени умствени и физически способности. В тази широка група освен често ползваните кофеин и никотин попадат и т.нар. симпатомиметици (които имитират действието на хормона адреналин) като ефедрин и производните му, разните амфетамини и кокаин. За тях е характерна проблемната употреба в резултат на изградена психическа зависимост.

В един по-общ смисъл към стимулантите би трябвало да причислим и всички препарати, повишаващи активността и способностите на тялото и съзнанието – от анаболните средства и разните видове допинг, през екстракта от ехинацея и витамините, до ноотропните средства (пирамем, Гинко и т.н.); тогава списъкът би станал твърде дълъг, но и твърде субективен доколкото различните хора се стимулират с различни средства.

ДЕПРЕСАНТИ
Обратно, веществата, които намаляват активността на централната нервна система и по този начин подтискат телесна функция или дейност, се назовават депресанти. В по-тесен смисъл тук попадат само барбитуратите, бензодиазепините и алкохола, но терминът може се прилага и за веществата с опиоидно действие. Така или иначе, тези вещества имат потенциал да създават физическа зависимост с характерни абстинетни симптоми и значителни здравни и социални вреди.

Успокоително (седативно) се ползва за описване на всяко средство, което причинява спокойствие, отпускане, намалява тревожността, забавя движенията и предизвиква сън, което доближава терминът до депресант.

Аналгетици (обезболяващи) са веществата, които облекчават усещането за болка, без да отстраняват причините й. Такива са аспиринът, парацетамолът и всички естествени и синтетични опиоиди.

ХАЛЮЦИНОГЕНИ
Веществата, които действат предимно върху съзнанието и по-слабо повлияват телесните функции, като имат по-слаб потенциал за изграждане на зависимост, обикновено се назовават халюциногени. Този термин страда от известна едностранчивост, тъй като халюцинациите определено не са най-съществената характеристика на тези вещества, нито пък потребителите им считат халюцинациите за най-съществена част от прежевяванията си. Нещо повече, някои от веществата и препаратите, класифицирани като халюциногени, въобще не предизвикват халюцинации, което налага използването на по-точно понятие. Въпреки това думата се е наложила в литературата и особено в българската. Тук освен т.нар. класически халюциногени (полусинтетичният LSD, мескалинът от кактусът пейотл и псилоцибинът от “магическите гъби”) попадат и краткодействащите триптамини (DMT, DET и т.н.), различните смеси, съдържащи DMT и МАО-инхибитор, ибогаинът, салвиронинът и др.

Различни автори говорят за тези вещества като за психодислептици, психотиканти, психотогени, делюзиногени, мистикомиметици, шизогени и фантастиканти, акцентирайки върху съмнителното подобие на предизвиканите от тези вещества състояния с болестите на ума. Във всеки случай каквито и термини да се използват, съответните състояния на съзнанието е трудно да се опишат с достъпните ни средства, и до голяма степен остават неразбираеми за читателите, които сами не са изпитали ефектите на тези вещества и препарати.

Някъде извън тази класификация остават вещества като канабиноидите от марихуаната (понякога причислявани към халюциногените, но значително различаващи се от тях по действие), които се отличават от другите изброени досега вещества и по характерния си химичен строеж; а също и субстанции като екстази (за което ще говорим по-долу), летливите разтворители (етер, хлороформ и др.) и райския газ, изомерите на атропина и някои по-рядко ползвани вещества.

УТОЧНЯВАЩИ ПОНЯТИЯ: ПСИХЕДЕЛИК И ЕНТЕОГЕН
В англоезичната литература често са ползва думата психеделик (прил.: психеделичен), използвана за пръв път през 1959 г. от изследователя Хъмфри Озмънд и произлизаща от старогръцките psyche (душа) и delein (проявявам) или deloun (показвам, разкривам). Първото “е” в психеделик контрастира със стандартния начин за формиране на неологизмите, произлизащи от psyche, позволявайки терминът да се отличи от тези, които се отнасят до болестни състояния на съзнанието (като психоза или психотерапия). Така или иначе, думата не се среща често в български текстове въпреки по-добрата й приложимост, но отдавна е част официалния английски, като в речниците психеделичен се дефинира като “свързан с или причиняващ крайни промени в съзнанието, като халюцинации, делюзии, усилване на усещанията и сензорните възприятия и др.; свързан с вещество, което предизвиква такива ефекти.”

Думата психолитик се използва ограничено за употребата на ниски дози психеделици, когато това става под лекарски контрол и с подчертано психотерапевтична цел.

Психеделичен също така често се ползва и за описване на американската поп-култура от 60-те със специфичните й стилове, така че през 1979 екип от изследаватели на психоактивните вещества предлага термина ентеоген – произлизащ от старогр. entheos (вътрешен бог) и -gen (създавам, предизвиквам) – за веществата, които предизвикват промени в съзнанието, подобни на тези, наблюдавани при ритуалната употреба на традиционни билки. Така ентеоген визира не толкова определен клас вещества или предизвиканите от тях ефекти, колкото целта на употребата им: мистично и/или шаманистично преживяване, свързващо човека с вътрешния Бог.

Дефиницията от оригиналната публикация гласи: “В тесен смисъл само средствата, предизвикващи видения като в шаманските или религиозните ритуали, могат да бъдат наричани ентеогени, но в по-общ – терминът може да се прилага и за други вещества, естествени или синтетични, които предизвикват изменения на съзнанието, подобни на тези, характерни за ритуалната употреба на традиционни ентеогени”. Така ентеоген може да бъде практически всяко психоактивно вещество, но обикновено терминът наистина се прилага само за традиционно използваните билки, които са едновременно многобройни и непознати за широката публика, така че няма да бъдат изброявани.

Субстанциите от групата на екстазито (MDMA, MDA и др.) представляват особен случай в класификацията на психоактивните вещества. Въпреки че по структура те принципно са амфетамини, характерът на действието им ги поставя някъде по-близо до халюциногените, или в отделен клас – на т.нар. емпатогени, или вещества създаващи емпатия. Двусмисленото звучене на този термин (защото и pathos = страдание) е довело до използването на понятието ентактоген (буквално: създаващ вътрешно докосване).

ЖАРГОНЪТ
Разликите в действието на различните класови вещаства намира израз и в уличната лексика. Така например популярният термин друсам всъщност се ползва почти само за употребата на опиати или психоактивни медикаменти, докато за халюциногениите най-често се ползва простото ям. Това е и още едно, този път семантично потвърждение за особените свойства на тези вещества да влияят повече върху психиката и по-слабо непосредствено върху тялото.

Жаргонните термини, свързани с употребата на трева също отразяват характерните й особености – напушвам се, пафкам, саскам, дърпам и козя са твърде далеч от друсам се. Съответно за човек, изпитващ влиянието на канабиноиди се казва, че е напушен, напафкан и накозен, но не и надрусан, освен ако в марихуаната не са били примесени някакви други вещества, тогава говорим за т.нар. друсана трева.

По подобен начин се формират и неологизмите, описващи употребата на стимуланти – шмъркам, нашмъркан и прахосмукачка произлизат директно от характерния метод за употреба, но се ползват и за да опишат ефектите от приемането на тези вещества.

КОРЕКТНА УПОТРЕБА
С развитието на съвременните средства за осведомяване и комуникация и високият интерес към промяната на съзнанието нерядко се случва читателите на материалите по темата да са по-добре информирани от авторите им. На този фон особено нелепо изглежда използването на неуместни термини относно психоактивните вещества:

Токсикоманиите /наркоманиите/ представляват сборна група заболявания, която включва болестна зависимост от алкохол, наркотици и други вещества, влияещи върху психиката на човека.
(по-правилно – зависимостите от психоактивни вещества представляват)

Ето защо в практиката все по-често се използва термина токсикомания, който обхваща всички вещества отнасящи се към групата на халюциногените и групата на наркотиците.
(некоректно – халюциногените много рядко създават зависимост)

Към групата на наркотиците спадат: … 3. Растението еритроксилон кока и алкалоида му – кокаин.
(некоректно – кокаинът е стимулант)

Алкохолизмът е най – разпространената наркомания наред с никотина.
(некоректно – алкохолизмът е вид зависимост, никотинът – вещество)

Дори вдишването на този наркотик [коноп] е способен да…
(Некоректно, конопът не е наркотик в никой смисъл, той е растение, а и не се вдишва по никакъв начин)

Естествено в езика ни трайно са се наложили някои думи (като наркодилър и наркомафия), за които няма изгледи да се заменят с по-точни, но понятията, започващи с нарко- е редно да се ползват само когато се говори за употреба на опиати и опиоиди, а във всеки друг случай е по-провилно да се уточнява вида на веществото (напр. кокаиномания, алкохолизъм, зависимост към амфетамини). Съответно наркоман може да бъде наричано само лице, зависимо от опиати, а дори и в този случай това назоваване носи обиден характер.

Употребяващите ентеогенни средства пък предпочитат да се наричат психонавти, акцентирайки върху употребата на психоактвни вещества за разширяване на възприятията вместо за удоволствие.

Несъмнено е необходимо да се прави рязка граници между наркотици, стимуланти и халюциногени, а когато се говори за употребата на марихуана е най-уместно тя да се разграничава от тези психоактивни класове. Наистина, научно издържаните фрази не звучат толкова гръмко, плашещо и сензационно, но със сигурност са по-полезни, ако целта ни е да информираме аудиторията си, разсейвайки заблуди и предразсъдъци. Само чрез ползването на точните думи можем да звучим аргументирано и акуратно, както и да избегнем мултиплицирането на разпространените митове за психоактивните вещества.

И. Калчев,
Движение Промена

Share on Facebook

Какво е марихуана?
Марихуана се наричат изсушените (и понякога обработени) женски съцветия на растението коноп Cannabis Sativa, когато са предназначени за употреба от човека с оглед на психоактивното им въздействие. Съцветията се състоят от женските цветове (с или без семена), техните околоцветници и прилежащите листа. Тези части на конопеното растение са по-гъсто или по-рядко покрити с жлезисти власинки (трихоми), които отделят капчици смола, състояща се от различни канабиноиди, етерични масла и други вещества.

Марихуаната обикновено е зелена на цвят, но може да бъде оцветена в различни оттенъци на сиво, кафяво или лилаво в зависимост от сорта, условията на отглеждане, начините на приготвяне и съхранение. Има специфичен мирис, който се определя от съдържанието на етерични масла и може да се опише най-общо като наподобяващ мента, лимонова кора, борова смола и сено.

Какви други имена има марихуаната?
В различните субкултури се използват различни жаргонни наименования на марихуаната – от класическите трева и ганджа, през заемките от английски език джойнт и Мери Джейн, до чисто българските коз, сас, джанка, джонга и др. Самоделната цигара с марихуана обикновено се назовава джойнт, коз, масур или конус. Изсушеното съцветие носи името глава.

Как се употребява тревата?
Най-често чрез пушене, но може да се консумира сурова (но в този случай може да дразни стомаха) или да влиза в състава на различни напитки и ястия, например манагуа, сладки, торта или кекс. Пушенето обикновено става под формата на самоделно свити цигари или в различни приспособления – лули, бонгове, наргилета.

Кой употребява трева?
Употребяващите трева не могат да бъдат разграничени от останалите членове на обществото по социален, икономически или образователен признак. Изглежда мъжете, ползващи трева, са повече от употребяващите жени, без да има ясно обяснение защо. Естествено сред по-възрастните марихуаната е по-слабо популярна, но това се дължи единствено на исторически причини.

Вярно ли е, че употребата на марихуана е чужда на българския народ?
Не, конопът се е отглеждал по нашите земи още от траките, които са вдишвали изпаренията на хвърлените в огън семена. Исторически източници сочат, че през средновековието и до началото на индустриализацията конопът е бил употребяван както за удоволствие, така и с медицинско приложение. Естествено, през социализма употребата на марихуана е била практически неизвестна, затова и по-възрастните гледат на тревата като на нещо чуждо.

Защо се употребява трева?
Марихуаната най-често се ползва заради специфичните й ефекти върху психиката, но все повече нараства медицинската й приложимост сред болни от глаукома, множествена склероза, СПИН, рак и др.
Обикновеният потребител най-често заявява, че ползва тревата като средство против стреса или просто за удоволствие.

Какво съдържа марихуаната?
Химичните вещества, отговорни за действието на марихуаната върху психиката, се наричат канабиноиди. От тях най-важен е делта-9-тетрахидроканабинолът (THC), чието съдържание варира от 0 до 20% в зависимост от сорта коноп, приложените методи за обработка и условията на съхранение, но най често е в интервала 1-10%. Сред другите канабиноиди съществен ефект имат канабидиолът (CBD) и канабинолът (CBN). С времето съдържанието на канабиноиди в марихуаната намалява, като процесът се ускорява под действието на светлина, повишена влажност и/или висока температура. Сортовете коноп, в които съдържанеито на канабиноиди е под една гранична стойност (обикновено около 0,2%) се оценяват като индустриални и следователно неподходящи за добив на марихуана.

Как действа марихуаната върху психиката?
Марихуаната усилва текущото настроение, предизвиква лека еуфория и забележимо изостряне на всички сетива, променя себеоценката и усещанията за пространство и време. При високи дози е възможно да се наблюдават слаби халюцинации, предимно при хора, които имат опит с употребата на халюциногени. Според употребяващите, тревата има успокояващо действие и им помага да се справят със стреса; подобрява възприемането на музика и други изкуства.

Марихуаната има значително негативно влияние върху краткосрочната памет, но не и върху дългосрочната такава или върху способността за самоконтрол. Употребяващите твърдят, че тревата засилва въображението им и творческите способности, желанието за общуване, способността да откриват нови аспекти у познати неща, вниманието към детайлите и възможностите за намиране на асоциации и взаимовръзки; но същевременно пречи на концентрацията, боравенето с числа, ученето, точното чувство за време и фината координация на движенията. Засилването на сетивните усещания се възприема като особено приятно при сексуално общуване.

Как действа марихуаната върху тялото?
Употребата на марихуана води до намаляване отделянето на слюнка, понижаване на вътреочното налягане (което се проявява като зачервяване на очите), и понижава на нивото на кръвната захар. Последното, съчетано с засиленото вкусово усещане, води до засилване на апетита, което при редовна употреба може да доведе до натрупване на наднормено тегло, с всички произтичащи от това състояние последствия. Същевременно марихуаната действа и като антиеметик (средство против повръщане), спазмолитик (против спазми) и отпуска напрегнатите и схванати мускули (напр. при “мускулна треска”). Големите дози марихуана леко подтискат имунната система, но няма статистически данни това да води до повишена податливост на заболявания. Марихуаната обикновено понижава кръвното налягане и разширява кръвоностните съдове, което в ниски дози облекчава някои случаи на главоболие, но във високи може да го предизвика; освен това марихуаната има противовъзпалително и слабо изразено аналгетично (обезболяващо) действие. Тези свойства определят и основните медицински приложения на марихуаната.

В какви дози действа марихуаната?
Марихуаната обикновено са употребява в компания, като няколко човека пушат последователно от една и съща цигара. Това позволява на по-опитните потребители да избегнат предозиране. В страните, където употребата и притежанието на трева са забранени, е прието цигарата да се предава по-бързо, а пушещите си дръпват по веднъж, но силно и да задържат дима възможно най-дълго; и обратното – в страните, в които това действие не представлява нарушение на закона, цигарата се предава по-бавно, като пушачите си дръпват по няколко пъти, но по-слабо и задържат дима в дробовете си за по-късо време. Дозите THC, които се приемат при пушене са около 2-5 mg, а типичната продължителност на действие е от порядъка на няколко часа; при поглъщане тези стойности са около 2 пъти по-високи.

Има ли случаи на свърдоза или смърт от марихуана?
Марихуаната изглежда е най-безопасният психоактивен препарат, известен на човечеството, защото няма установена смъртоносна доза за човека, както и не са известни случаи на смърт или заболявания като пряк резултат от употребата.

Въпреки това употребяващите марихуана са изложени на по-висок риск от наранявания и травми в резултат на нефатални инциденти в бита и при шофиране. Затова не се препоръчва да се управлява автомобил или работи с опасни машини след употреба на марихуана.

Няма стриктна еквивалентност между пушекът от марихуана и този от тютюн, така че няма и основание да се правят сравнения между вредните им ефекти върху човешкия организъм. Може да се посочи само, че марихуаната се употребява в много по-ниски дози от тютюна, че по-често се употребява в наргиле, което намалява с около 50% канцерогенните вещества в пушека, както и че няма данни пушенето на марихуана да предизвиква емфизема. Естествено вредните ефекти от пушенето не се наблюдават при поглъщане на препарата.

Какви са страничните ефекти от употребата на марихуана?
В някои случаи употребата на марихуана води до състояние на параноя, проявяваща се като налудност за преследване. При неопитните потребители могат да се наблюдава тревожност, евентуално прерастваща в пристъп на паническо разстройство, съпроводено от психосоматични явления като сърцебиене, задушаване, гадене, повръщане и колапс. Има данни, че тези явления са резултат по-скоро на страха от наказание, съществуващ в страните, където употребата на марихуана се преследва от закона.

У хора с проблеми в сърдечно-съдовата система марихуаната може да предизвика аритмия и повишаване или понижаване на кръвното налягане. При мъжете се наблюдава временно понижение на нивото на полови хормони и броя на сперматозоидите, но няма данни това да създава проблеми за оплодителните способности.

Има ли пристрастяване към марихуаната?
Да, естествено, има. Също както има пристрастяване към кафето, хазарта, интернет, гледането на телевизия, но в несравнимо по-слаба степен от това към цигарите например. Преди време беше широко разпространена шегата, че водата е най-силната дрога, защото от първата употреба предизвиква пристрастяване доживот. Въпроса не е дали има или няма пристрастяване, а какви са здравните и социалните вреди от употребата, които при марихуаната и водата са малки в сравнение с употребата на други вещества и продукти; например болестното влечение към употреба на последен модел мерцедес, къща в световноизвестен курорт и т.н. носи доста повече вреди за обществото като цяло, но никой не се и сеща да обвинява за това производителите на автомобили или търговците на недвижими имоти.

Вярно ли е, че марихуаната е трамплин към другите наркотици; и ако пушиш, то в живота ти естествено навлизат екстази, кокаин, гъби, дори хероин?

Вярно е, че повечето потребители на силно пристрастяващи дроги са пушили трева преди да започнат да употребяват други вещества.
Наистина ли обаче това говори за причинно-следствена връзка?

Статистиката ни показва, че високата употреба на тоник или доматен сок се корелира много добре с повишената употреба на алкохол, но тоникът и сокът не са причина за пиянството. В духа на горната шега, водата е още по-опасна, защото води до неминуема смърт – всички починали са я използвали някога. Връзката между тревата и другите дроги е също само асоциативна, т.е. хората, които са склонни да експериментират с психоакттивни вещества, това и правят. Отделен въпрос е колко от тях ще прекрачат границата на умерената употреба. Доста хора споделят мнението, че човек няма нужда от каквито и да е дроги, за да опропасти живота си.

Но има и един случай, в който това твърдение е вярно – докато организираната престъпност търгува с марихуана, то винаги ще се опитва да “зарибява” клиентите си с дроги, които гарантират по-високи и по-редовни печалби. Изходът от това положение е ясен – потребителите на трева трябва да имат легалното право да сия отглеждат сами, за да се ограничат доходите на мафията.

И още: настойчивата пропаганда, че тревата води до хероин наистина е в състояние да убеди много млади и неопитни хора, че наистина щом употребяват трева, трябва да опитат и друго. Приписването на несъществуващи свойства на тревата кара младите да не вярват и за вредата от твърдите дроги, а това е особено опасно, защото тези вещества наистина имат силата да убиват.

Води ли марихуаната до десоциализация?
Потребителите на трева и психеделици твърдят обратното – че тази вещества им помагат да почувстват по-добре връзките си с хората около тях. Но ефектът на отричане и заклеймяване, известен като стигматизация, също е пряко следствие от Забраната. Напълно естествено е човек, обявен за престъпник от собствената си държава и за наркоман от обществото да ограничи контактите си до хората, които го разбират.

Вярно ли е, че марихуаната е по-скоро вредна?
Тук обикновено се използва известното сравнение с ножа – той вреден ли е или полезен? Отговорът е един: ЗАВИСИ КАК И ОТ КОГО ЩЕ СЕ ПОЛЗВА. Същото можем да кажем и за марихуаната, интернет, автомобилите и т.н. Затова и специалистите разграничават употребата от вредната упортеба (твърде често, във вредна обстановка, на големи количества и т.н.). Защото в крайна сметка вредни са не наркотиците или ножовете, а начините, по които могат да бъдат ползвани.

Води ли употребата на марихуана и други дроги до затъпяване?
Многобройните изследвания на редовни пушачи не са забелязали статистически значими нарушения на интелектуалните им възможности. Нещо повече, в целия свят има блестящи студенти, учени, преуспяващи бизнесмени и хора на изкуството, които потребяват трева. Естествено има определени дроги – транквилизатори, барбитурати и т.н. – които наистина подтискат способностите на ума, но марихуаната определено не е сред тях.
Освен това, според нас затъпяването може да бъде резултат единствено от недостатъчната употреба на учебници, книги и интернет, а не на употребата на дроги. Естествено, ако някой посвещава цялото си време на пушене на трева, пиене на алкохол или в крайна сметка на каквато и да е неинтелектуална дейност, не може да очаква да развие умствените си способности, а по-скоро напротив.

Как влияе марихуаната на творческите способности?
Немалко творци заявяват, че тревата засилва способностите им да създават произведенията си, да възприемат скритите взаимовръзки в света около себе си и да оценяват наблюдаваното под различен ъгъл, или дори да получават вдъхновение и оригинални идеи. Но марихуаната не може сама по себе си да донесе творческа дарба. Успехът в която и да е дейност е по-скоро резултат от малко талант и много труд; а тревата не може да ги замести. “Ако един човек разчита само на опиума и хашиша за вдъхновение, значи за нищо не става”, е казал Шарл Бодлер.

Share on Facebook